— Прокурорите вдигат шум из вестниците, за да накарат съдебните заседатели да мислят като тях още преди процеса. Обикновено защитата си трае, защото няма как да заема ту една, ту друга позиция в зависимост от хода на делото. Понякога дори не знаеш дали да дадеш думата на клиента си, преди да изслушаш какво казва прокурорът.
— Ти ще дадеш ли показания?
— Всичко зависи от Х. Т. Но ако мълча, няма кой да оспори лъжите на Джоу-Джоу.
— Ами аз, вуйчо Джейк?
— Не искам да те замесвам. Освен това ти си заинтересована страна. Прокурорът ще те накара да кажеш колко искаш да помогнеш на вуйчо си Джейк и как би направил всичко за мен. Пък и ти не беше в обора, когато стана най-интересното.
— Мога да излъжа.
— Забрави.
— Добре, какво друго?
— Вестникарско правило номер две. Колкото повече знаеш за някоя тема, толкова по-невярна става статията. Обикновено вестникарските драсканици съдържат равни количества груби догадки, непречистена информация, зле изложени факти и чисти фантазии, всичко това скрепено с безразборни цитати, избрани не заради съдържанието, а заради бомбастичните приказки в тях. Ако пишат за придвижване на военни части в Манджурия, няма как да разбереш дали има и помен от истина. Но ако си счетоводител и става дума за новите данъчни закони, веднага ще засечеш грешките.
— А ако пишат за теб, Джоу-Джоу и онзи каубой, ти знаеш истината.
— Точно тук е най-смешното, Кип. Всички ние виждаме истината през собствените си криви очила. Възприятията ни винаги са неточни. Още повече ако сме развълнувани и адреналинът ни скача нагоре. Вкарай например четири души в някоя стая…
— Или в обор.
— … и всеки ще ти разкаже свой вариант на събитията.
— Както в „Рашомон“ — заключи племенникът ми.
Един ден преди подбора на заседателите паднаха шейсет сантиметра сняг. Развихри се такава виелица, че трябваше да спрат за три часа скиорските лифтове. В утрото на процеса тухлената съдебна сграда сякаш беше излязла от коледна картичка — отрупана с девствен сняг и обкръжена от прегърбени побелели смърчове.
Влязох в старото здание през входа откъм главната улица, под статуята на Темида. Този път вътре беше изложена чистичка и излъскана парна машина от дъскорезницата, където някога разбичвали греди за мините. Минах покрай вехтите снимки на каубои, миньори и фермери, после се изкачих по стъпалата към втория етаж. Съдебната зала беше като катедрала с ламперия от потъмняло дърво и няколко реда църковни скамейки; отстрани се издигаше върху подиум ложата на заседателите. По стените висяха фотографии на местни съдии — от някогашните сребърни времена до епохата на скиорските писти.
Зад прозореца главната улица приличаше на малко градче от детска железница, украсено с памук и миниатюрни коледни венчета. На юг Аспен Маунтийн дремеше под дебелия пухкав сняг и под ослепителната небесна синева скиорите дълбаеха своите автографи по склоновете. Кой знае защо се сетих за шахтите и тунелите дълбоко под планината.
— Всички станете! — подвикна приставът. — Открива се заседанието на Девети съдебен състав, област Питкин, щат Колорадо, под председателството на негова светлост Харолд Т. Уидърспуун.
Съдията беше суховат, с прошарена коса и студени сини очи. Той прочете със строг глас предварителните инструкции към кандидатите за съдебни заседатели, които седяха като вдървени и чакаха да ги повикат.
Х. Т. Патерсън беше с двуреден черен костюм и каубойски ботуши. Леката му усмивчица подчертаваше изражението на спокойна самоувереност, с което най-често прикриваме предстартовата треска през първия ден. Аз се бях подстригал старателно, тъй че ушите ми стърчаха оголени, а по всички други места имаше не повече от сантиметър коса. Поради липсата на слънце и сърфинг косата ми изглеждаше по-черна, а лицето по-бледо от обичайното.
Бях облечен с безформен тъмносин костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. Яката на ризата ми се струваше ужасно стегната. Чувствах се някак тромав и недодялан. Тази сутрин, докато се зяпах в огледалото, племенникът ми обяви класация: две точки за костюма, половин точка за прическата и минус две за бялата кърпичка в малкото джобче, с която се мъчех да си придам образа на банкер от провинциално градче.
— Вуйчо Джейк, приличаш на голяма ливада — каза Кип.
— Това е нарочно, за да си помислят заседателите, че съм кротък и безобиден.