— Знаеш ли какво казва за теб Ейб Соколов? — попита тя, докато връщаше бирата на място.
Не бях сигурен дали искам да знам.
— Че не си чак толкова лош, колкото другите адвокати. С това ли искаш да те запомнят?
— Ейб е свестен човек. Малко тесногръд, високомерен и самонадеян, но кой прокурор не е такъв?
Усмихнах се и вдигнах насреща й поизпразнената си чаша.
— Имаш предвид и мен, нали? Смяташ ме за тесногръда и високомерна.
— И самонадеяна — добавих аз за в случай, че е забравила.
Тя леко сбръчка чело и се замисли. Ако не беше толкова враждебно настроена и ако не бях тъй добре възпитан мъж от деветдесетте години, сигурно щях да кажа, че изглеждаше просто прелестно.
— Може и да си прав — призна тя. — И тия черти може да не са чак толкова лоши.
— Вярно. Нито един палач не може без тях.
— Ами ти? Какво ще кажеш за своя характер, Джейк?
Гласът й омекна. Струваше ли ми се, или наистина долавях в него печални нотки?
— Аз ли? Аз съм скромен, честен и привлекателен, бих казал дори секси.
Тя не клъвна на въдицата. След малко каза:
— Между нас можеше да се получи нещо, Джейк. Наистина можеше.
— Ако бях малко по-друг, нали?
— Все това ми натякваш, Джейк. Казваш, че не съм права да искам от теб нещо повече.
— Никой не може да промени другия. Аз не мога да превърна брат ти в Алберт Швайцер, а ти не можеш да ме превърнеш… в каквото искаш. Просто няма начин да се издигна до висините на детинските ти мечти.
— Значи смяташ всичко това за детински мечти?
— Да. Ако те бях срещнал малко по-късно, може би в теб щеше да има повече реализъм и по-малко идеализъм.
— Никога няма да разбереш какво изпитвах към теб — прошепна тя.
— Мисля си, че разбирах. Точно какво изпитваше.
— Пак се подиграваш, нали? Е, не си прав. Някога те обичах.
Защо ли това някога звучеше тъй отминало и недостъпно?
Имах много неща за казване и разполагах с двайсетина минути, тъй че бих могъл да отговоря нещо мъдро и смислено. А вместо това станах и краката ми трепереха като на новородено теле. Но нямаше къде да вървя, затова пак седнах. Чувствах се като последен глупак. Не казах нищо и след малко барманът Мики Кумельо попита мис Хосефина Ховита Баросо — юрист, прокурор, съдия и жена — дали няма да си поръча едно питие.
— Водка „Абсолют Цитрон“ с лед и съвсем мъничко сода — каза тя.
— Нямаме „Цитрон“ — отговори любезно Мики. Той беше барман от старата школа: бяла риза, черна папийонка, гладко сресана коса и чиста бяла кърпа, преметната през рамото. — Имаме „Абсолют“ и мога да капна малко лимонов сок.
Джоу-Джоу присви устни.
— А „Сан Пелегрино“ без лед?
— Да ви предложа един сироп, бива ли? — попита Мики и завъртя поглед към мен. И двамата знаехме, че има „Сан Пелегрино“, но понякога и барманите се шегуват.
Тя поклати глава.
— Не близвам такова нещо.
Трудни моменти има в този живот.
Тя реши да поръча чаша шардоне, а аз все още обмислях какво ли да отговоря на нейните закъснели излияния, когато вратата се отвори и в полумрака нахлу сноп слънчева светлина. Престарелият пристав Ърни Картрайт застана на прага, присви очи и извика моето име.
3.
Почтеност между крадците
Когато чакам присъда, аз се мъча да мисля за всичко друго, само не и за онова, което става в кабинета на заседателите. Опитвам да се държа философски. Няма смисъл човек да се тревожи. Сторил съм всичко възможно, за да победя; сега шестима непознати ще ми обяснят колко струвам.
Тази стратегия наистина върши работа, поне докато едно почукване по вратата събуди пристава и той отиде да викне съдията, който седи печално в кабинета си и мисли, че е изтървал половината игра на хай алай. За да се разсее, съдията понякога чете документи по делото, но най-често разговаря по телефона със своя букмейкър, с любовницата си или с братовчед си, който дава заеми за освобождаване под гаранция и дели с него печалбите.
Съдията нарежда на пристава да доведе адвокатите от „Гаслайт лаундж“, където вече са се наквасили здравата — нещо, което Негова Светлост не може да стори както заради съдебната етика, така и защото страда от язва на дванайсетопръстника.
Когато приставът дойде да ме повика, аз неволно се стягам. Чувствам се безпомощен. Някога на футболното игрище лесно се справях с нервите — просто търсех кого да ударя. В началото на играта винаги ме изтегляха напред, тъй че физическият контакт ми беше гарантиран още в първите седем секунди.