— Дамата изобщо не е била под подозрение.
— Какво? — изрева потресен Патерсън, сякаш щеше да получи сърдечен удар от възмущение. — Вие дори не си и помислихте, че мистър Симарон може да е изпратен в отвъдното от… дамата?
Раклин въздъхна с нескрита досада. Погледът му към заседателите говореше недвусмислено: тия скапани адвокати са големи гадове.
— Мис Баросо се представи като помощник на щатския прокурор в Маями и после…
— Показа ли ви значка и удостоверение?
— Да, показа ги.
— Значи виждате на пода труп, до него човек в безсъзнание с многобройни наранявания и щом научавате, че третият присъстващ е колега от правораздаването, автоматично го изключвате от списъка на заподозрените, така ли?
При кръстосания разпит добър е онзи въпрос, на който може да се отговори с „да“ или „не“. А ако адвокатът е наистина хитър, задава коварни въпроси от рода на „Спряхте ли да биете жена си?“. Ако Раклин отговореше с „да“ и признаеше, че моментално е изключил Джоу-Джоу от списъка на заподозрените, Х. Т. доказваше своята теза: ченгетата са претупали работата. Ако Раклин отговореше с „не“, следващият въпрос беше ясен: „Кога точно стигнахте до извода, че не е заподозряна?“. И тъй нататък, и тъй нататък…
— Занимавам се с тази професия от доста време и стигнах до извода, че не е заподозряна. Сметнах я за свидетелка. Тя изглеждаше искрена и…
— Тя изглеждала искрена! Вероятно и Ал Капоне е изглеждал много кротък човек.
Този път Макбейн скочи на крака.
— Възразявам! Защитата непрекъснато спори със свидетеля.
— Оттеглям въпроса — заяви кротко Патерсън.
— Какъв въпрос? — промърмори сърдито Макбейн.
Гордо изпънат в целия си ръст от сто шейсет и пет сантиметра (заедно с каубойските ботуши), Х. Т. Патерсън пристъпи към секретарската маса и взе доклада на екипа от криминалисти.
— И тъй, детектив Раклин, вие заявихте, че смъртта на мистър Симарон е причинена от нараняване с пирон в главата…
— Нищо подобно. Казах, че съм видял рана в главата. Вероятно съдебният лекар ще даде показания относно причината за смъртта. Така работим по нашия край.
Охо! Раклин не беше глупак. Намекваше на заседателите да държат под око тоя сладкодумен чужденец.
— Да, много ви благодаря за уточнението. Забелязахте ли и други пирони освен онзи, за който казахте, че бил забит в седлото?
— Мисля, че техниците намериха няколко в коша за царевица. Има го в доклада им. Питайте тях.
— Разбирам.
Патерсън се върна до масата на защитата и прелисти записките си. Хубаво е да приключиш разпита с гръм и трясък, но Х. Т. очевидно бе останал без куршуми, или, ако предпочитате, без пирони. Точно тогава в паметта ми изплува една от някогашните лекции на Чарли Ригс. Беше нещо относно четирите вида смърт: естествена, нещастен случай, убийство и самоубийство. Надрасках в бележника една-единствена дума с въпросителен знак и го подадох на Патерсън.
Моят маломерен адвокат кимна и насочи вниманието си към свидетелското място.
— Детектив, по кое време стигнахте до извода, че е извършено убийство?
— След като бях доведен до трупа от помощник-шериф Добсън, който пръв отговори на повикването.
— Преди да вземете показанията на мис Баросо.
Той се замисли за момент.
— Всъщност Добсън ми обясни какво е разказала дамата, докато ме водеше към трупа.
— Значи знаехте версията на мис Баросо още когато видяхте тялото за пръв път?
— Да, точно това казвам.
— И стигнахте до извода, че е убийство.
Раклин се усмихна нервно.
— Не ми приличаше на сърдечен удар или падане от стълбата.
— Или на самоубийство?
Свидетелят млъкна за секунда.
— Приличаше ли на самоубийство? — попита Патерсън. — Да или не?
Идеален въпрос. Приятно е да гледаш как работи истински професионалист.
— Не, не съвсем — тихо каза Раклин.
— Значи изобщо не помислихте, че може да имате работа със самоубийство?
Нов проблем за детектива. Ако е мислил за тази възможност, кога и защо я е отхвърлил? Ако не е мислил — защо?
Раклин се помъчи да спаси положението.
— Не много сериозно — отговори той, но изражението му подсказваше, че изобщо не му е хрумвала подобна мисъл.