Докато прибираше папките си по кашоните, Х. Т. Патерсън ме попита:
— Искаш ли да те черпя едно питие?
Исках, естествено.
Излязохме от горещия, задушен съд в мразовития здрач на Скалистите планини. По вятъра прехвърчаха снежинки, а почти пълната луна висеше ниско над Смъглър Маунтийн. Пресният сняг по главната улица хрущеше под гумите на колите. Изтощени и щастливи скиори се прибираха по хотели, апартаменти и хижи. Изведнъж ме порази невероятната красота на падащата нощ, но в същото време изпитах дълбока, неясна меланхолия и предчувствие за наближаваща гибел, придружено от твърдото убеждение, че нямам сили да променя собствената си съдба.
23.
Там, където светлината се среща с мрака
Ако те обвиняват в убийство и откажеш да се признаеш за виновен, имаш няколко възможности. Можеш просто да заложиш на съмнението. Отказваш да дадеш показания, по пък за сметка на това разпитваш прокурорските свидетели до припадък. Преувеличаваш несъответствията, раздуваш полицейските пропуски и правиш обвинението за смях. Ако имаш късмет, може да те оправдаят, или поне заседателите да не стигнат до категорично решение.
Ако имаш доказателства, че жертвата те е нападнала, можеш да претендираш за самозащита. Но тогава признаваш убийството и ще те осъдят, ако не убедиш заседателите, че си имал солидни основания да смяташ живота си за застрашен.
А можеш и храбро да се хвърлиш в атака срещу обвинението. Даваш показания, в които се кълнеш, че чисто и просто не си го направил. Добре де, питат се заседателите, ако не е бил тоя негодник тук, кой тогава? В такъв случай е много полезно да имаш подръка някакъв тайнствен непознат. Или непозната.
Точно за това трябваше да си поговорим с Х. Т. Патерсън. След като заседателите бяха отпратени да си вървят с обещанието да не четат вестници и да не разговарят за делото (тия клетви се нарушават по-често дори и от брачния обет), Х. Т. Патерсън ми поръча една бира в местната кръчмичка, където рядко се мяркаха навлеците от Бевърли Хилс. Заведението нямаше нито камина, нито изглед към пистите. Беше разположено в района на складовете близо до шосето за аерогарата и имаше толкова мътно осветление, че дори един предполагаем убиец можеше да си пие спокойно бирата. Седяхме зад кръглата дървена маса, нашарена с черни петна от фасове, пиехме бира и дъвчехме фъстъци.
— Искам да внимаваш как се държиш в съда — каза Х. Т. — Не бъди тъй окаян, унил, потиснат и отчаян. Заседателите ще си помислят, че очакваш да те осъдят.
— То си е вярно.
— Е, не го показвай. Каквото си мислиш, това ще ти дойде. А и създаваш впечатление, че съжаляваш за стореното. С такава физиономия сам си докарваш присъдата.
— Добре де, отсега нататък ще се кикотя гръмогласно при всяко възражение.
— Не се заяждай. Знаеш за какво става дума.
— Знам. Не показвай на врага, че те е страх.
— Именно. Чувал ли си историята за двамата генерали по време на битка?
— Не, но имам чувството, че ще я чуя.
— Единият генерал носел яркочервен плащ и другият го попитал защо му е да тръгва на бой тъкмо с такава дреха. „Защото ако ме ранят, бойците ми няма да разберат това и ще продължат да се сражават.“ Вторият генерал се позамислил и викнал на ординареца: „Фриц, донеси ми кафявите панталони“.
Разсмях се и лицето на Патерсън грейна.
— Браво, така е по-добре. А сега да поиграем ли покер?
Естествено, нямахме карти. Тая стара шега идваше още от първото дело, в което се срещнахме. Тогава Патерсън направо ми скри шайбата. Бях предявил граждански иск от името на своя клиент срещу една стриптийзьорка за разтегнато бедрено сухожилие. Човекът щеше да се жени и на ергенската вечер опитал да се пребори с прочутата Ванда Дервишката. Ванда пък решила, че ще е весело да провери докъде може да му разчекне краката с една хватка, наречена „ядец“. Вече не помня точно каква идиотска грешка допуснах в заключителната си реч, но след делото Патерсън дойде при мен и каза: „Абе, глупако, адвокатът играе покер с идеи вместо карти, а ти току-що се опита да ме прецакаш с чифт двойки“.
Сега ме приемаше почти за равен.
— Как ти се струват заседателите? — попита той.
— Не знам. Ако имахме шестима черни и шестима латиноамериканци, всичките несправедливо арестувани и враждебно настроени към полицията, сигурно щях да се чувствам по-добре. Но тук ни сервираха бял хляб и майонеза. В Маями такова нещо е невъзможно. Помниш ли заседателите по онова дело срещу съдиите след операция „Съдебна метла“?