— Как да не ги помня? Десет черни, един латиноамериканец и само един чисто бял.
— Де да ги имахме и тук!
— Маями е друга работа — каза Патерсън.
— Знам. Екзотично кътче и все пак неразделна част от Америка. Спомням си как водех едно дело по време на войната в Персийския залив и бях поканил свидетел — от Топека ли беше, от Омаха ли, не помня вече, но във всеки случай идваше от нормално място. Както и да е, хваща той такси от аерогарата право до съда и когато се срещаме, обяснява колко се радва да попадне в град с толкова патриотично население. Бре, викам си, тоя е объркал шествието на някоя секта с военен парад. Питам го какво има предвид, а той обяснява, че по пътя през целия град гледал разпънати жълти гирлянди за завръщането на войските.
— Ти какво му каза? — попита Патерсън.
— Истината. Казах му, че не са гирлянди, а полицейски ленти около местопрестъпленията.
— Да, хората често ги бъркат — кимна Патерсън.
— Ами ти какво мислиш за заседателите?
— Скучни, тъпи, банални и благопристойни еснафи, най-калпавата сбирщина от бялата средна класа през втората половина на двайсети век. Симарон беше местно момче и макар че мнозина го смятаха за перко, след смъртта си той стана легендарен герой от Дивия Запад. Лошото е, че сега същият ореол се прехвърли върху мис Баросо.
— И какво да правим? — попитах унило аз.
Патерсън допи бирата си и избърса устни.
— Да я унищожим, разбира се.
— Тя е много умна, Х. Т. И много убедителна.
— Аз също — заяви адвокатът ми.
Понечих да поръчам по още една бира, но се отказах. Чакаше ме работа — вечер нахвърлях въпроси и преглеждах записките си.
— Добре — каза Патерсън, — нека си го представим: убедили сме заседателите, че мис Баросо лъже кой кого е нападнал. Какво постигаме?
Адвокатите страшно си падат по риторичните въпроси.
— Опорочаваме показанията й — казах аз. — Щом свидетелят е излъгал веднъж, може да лъже от край до край.
— Включително кой кого е нападнал, и още по-важно…
— … кой е убил Симарон.
Патерсън ми се усмихна, после махна на сервитьорката, вдигна един пръст и посочи чашата си — международният символ за още едно питие s’il vous plait36.
— Значи най-сетне разбра, мой едри и мрачни приятелю?
— Искаш да кажеш, че няма да претендираме за самозащита. Вярно, удрял съм, може би съм се опитал да убия Симарон или пък само съм се отбранявал. Кой знае? Аз във всеки случай не знам. Но не съм забивал пирон в главата му…
— Продължавай.
— Била е Джоу-Джоу.
— Версията изглежда правдоподобна, нали? Тя те насърчава да го нападнеш, предизвиква те с разказа за побоя. Когато ти не успяваш да го очистиш, тя решава въпроса по кратката процедура.
— Страхотна теория, Х. Т. Само че как да я докажем? Не мога да заявя, че ме е накарала да нападна Симарон. По дяволите, тя ме молеше да не идвам в обора. Опита се да ме спре.
— Нима? А ти на кое обърна внимание — на думите или на задавените ридания и болката в гласа й?
— Добре, аз те разбирам, но дали заседателите ще повярват, че Джоу-Джоу ме е насъскала да убия Симарон?
— Или той да убие теб.
— Какво?
— Ти сам разказа, че тя го подканвала, но той възразил. О, смятал е да ти причини доста телесни повреди, но да спре преди да умреш. А тя е желаела друго. Искала те е мъртъв.
— Чакай, съвсем се обърках. Нали каза, че е искала той да умре.
— И в двата случая Симарон изчезва от картинката, нали? Ако загинеш ти, подхваща се старата история. Симарон я е пребил, ти се опитваш да помогнеш, той те убива. Осъждат го. Ако умре той, още по добре. Е, Джейк ще трябва да опере пешкира, но какво да се прави, такъв е животът.
Опитах се да предъвча това заедно с шепа фъстъци, после казах:
— Няма начин заседателите да се вържат на тази история. Нали разбираш, защо ще й трябва Симарон да умре или да попадне в затвора?
— Откъде да знам? Каквито карти са ми се паднали, с такива играя покер. Ти трябва да измислиш останалото.
— Но искаш да кажа, че Джоу-Джоу го е убила?
— Както вече казах, това е правдоподобна версия. Не намирам друга причина, по която ще й се иска да насъска първо теб, после него.