— Ще бъдем доволни, ако сме ти полезни — каза весело Тадеус.
— Какво искаш да направим, лельо Олимпия? — обади се Робърт.
Олимпия отново седна в креслото и скръсти ръце на гърди.
— Измислих план, който според мен ще извърши чудеса. Чилхърст няма да е доволен, но съм сигурна че когато се успокои, ще се вслуша в гласа на разума.
— Без съмнение — каза Магнус тъжно. — Моят син винаги се вслушва в гласа на разума. Това е главният му недостатък.
Джеърд вдигна по-високо свещта и огледа стаята, която се намираше под стълбите и служеше за склад.
— Какво е това, което искаше да видя тук горе, Олимпия?
— Един от портретите. — Олимпия, която носеше престилка върху роклята си, се бореше с един голям и тежък куфар — Намира се точно зад този куфар.
— Не може ли въпросът да почака до утре? Вече е почти девет часът.
— Нямам търпение да видя точно тази рисунка, Джеърд. — Тя безуспешно се бореше с куфара. — Надявам се, че на този портрет е изобразен прапрадядо ти.
— Добре, отдръпни се. Аз ще преместя куфара вместо теб, мила. — Джеърд се усмихна, виждайки кичурите коса, които се бяха изплъзнали от фибите и бяха паднали пред лицето на Олимпия. — Какво те кара да мислиш, че това е портретът на капитан Джек?
Олимпия се изправи, като дишаше тежко, и избърса прашните си ръце в престилката.
— Защото успях да го зърна за малко и от това, което успях да видя, мъжът на картината приличаше на теб. Дори носеше превръзка като твоята.
— Много се съмнявам. Но с радост ще извадя портрета, за да го видиш. Ето, вземи за малко свещта.
— Да, разбира се. — Олимпия взе свещта от ръката му и му се усмихна ослепително. — Оценявам помощта ти.
Джеърд се наслаждаваше на усмивката й, но изведнъж придоби замислен вид и попита:
— Нещо не е наред ли, Олимпия?
— Не, не, разбира се, че не. Всичко е наред. — Свещта леко трепна в ръката й. — Искам да видя портрета на капитан Джек, защото той може би ще ми подскаже нещо за съкровището.
— А, да. Проклетото съкровище.
Джеърд отиде до тежкия куфар и го отмести. Пламъкът на свещта започна да свети по-слабо, когато той вдигна следващото препятствие по пътя си към портрета — тежък стол, облицован с муселин. — Олимпия, ела по-близо със свещта.
— Много съжалявам — каза Олимпия от вратата. Гласът й беше странно слаб, звучеше почти като хленчене. — Но се страхувам, че не мога.
Джеърд остави стола и се обърна точно навреме, за да види как Олимпия с трясък затваря вратата. Всичко в стаята потрепера. Течението угаси пламъка на свещта, която тя беше оставила на пода. Джеърд потъна в ужасен мрак. Чу как тежкият ключ се превърта в ключалката от другата страна на вратата.
— Знам, че вероятно ще бъдеш силно ядосан известно време, Джеърд, — Гласът на Олимпия едва се чуваше през дебелата дървена врата. — И наистина много съжалявам. Но е за твое добро.
Джеърд направи крачка напред, но се спъна в един тежък куфар. Той трепна и внимателно протегна ръка напред, за да опипва пътя си.
— Отвори вратата, Олимпия.
— Ще я отворя утре сутринта. Давам ти честната си дума, сър.
— По кое време утре сутринта? — попита Джеърд.
— Около шест или седем часа, предполагам.
— Триста дяволи! — Умната съпруга понякога е досадно бреме, помисли си Джеърд. — Предполагам, че си научила за срещата ми, мадам?
— Да, Джеърд, научих. — Сега гласът на Олимпия звучеше по-уверено. — И тъй като знаех, че няма начин да те убедя да я пропуснеш, трябваше да взема драстични мерки.
— Олимпия, уверявам те, това никак не е необходимо! — Джеърд направи още една крачка напред и удари брадичката си в тапицирания с муселин стол. — Проклятие!
— Добре ли си, Джеърд? — попита Олимпия разтревожено.
— Тук е тъмно като в рог, Олимпия.
— Но аз ти оставих свещта.
— Пламъкът угасна, когато ти затвори вратата.
— О! — Олимпия се колебаеше. — Е, до вратата има други свещи и кибрит, Джеърд. Сложих ги там по-рано през деня. Запали една от тях. Също така съм се погрижила за лека студена закуска. Тя е върху големия поднос, който пък се намира до голямата кутия в ъгъла.
— Благодаря ти.
Джеърд разтри брадичката си.
— Мисис Бърд сама приготви агнешкото и пая. А хлябът е печен тази сутрин. Има и малко сирене.
— Виждам, че си помислила за всичко, мила. — Джеърд напредваше сантиметър по сантиметър към вратата.
— Поне така се надявам — отговори Олимпия. — Под един от столовете има нощно гърне. Признавам, че Робърт беше този, който се сети за него.
— Робърт е интелигентно момче.