Джеърд напипа вратата. Наведе се и започна да търси свещите.
— Джеърд, има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Персоналът има свободна нощ. Наредих им да не се връщат до пукването на зората, така че няма смисъл да викаш нито иконома, нито камериерките.
— Нямам намерение да викам когото и да било. — Джеърд успя да запали свещта едва при третия опит. — Съмнявам се, че виковете ми ще достигнат до нечии уши точно от тази стая.
— Точно така. — В гласа на Олимпия се долавяше облекчение. — А баща ти и чичо ти заведоха момчетата на театър. Ще се върнат много късно през нощта. И всички се заклеха да не отварят тази врата.
— Разбирам.
Джеърд вдигна високо свещта и огледа стените на стаята.
— Джеърд?
— Да, Олимпия?
— Надявам се, че ще ми простиш. Разбирам, че точно сега сигурно си много ядосан. Но трябва да разбереш, че не мога да ти позволя да рискуваш живота си в този дуел.
— Отивай да си лягаш, Олимпия. Ще обсъдим този въпрос утре сутринта.
— Ядосан си, господарю мой. — Тонът на Олимпия изразяваше съчувствие, но също така и твърда решителност. — Както и да е, наистина нямах друг избор. Трябва ти време, за да се успокоиш. Трябва ти време, за да обмислиш наново действията си. Точно сега ти, без съмнение, си във властта на чувствата.
— Без съмнение.
— Лека нощ, Джеърд.
— Лека нощ, мила.
Остана заслушан в стъпките й, докато те заглъхнаха надолу по стълбите. Беше едва на десет години, когато за последен път беше проучвал какво има в тази стая. Нямаше да бъде лесно да открие наново тайния изход, водещ към стълбите на галерията отдолу. Щеше да му се наложи да премести множество кутии и куфари, докато стигне до стената. А когато я достигне, щеше да му е необходимо дяволски много време, за да открие тайната пружина, която отваряше скритата врата. Плътен слой прах покриваше старите знаци, които беше оставил преди толкова много години. Джеърд се усмихна при мисълта за усилията, които Олимпия беше положила, за да го спаси от риска. Цял живот се беше чудил кой ще спаси него, когато му дойде времето. Сега вече знаеше отговора.
На Джеърд му беше необходим повече от час, за да открие тайната врата. Когато пръстите му докоснаха леката пукнатина в стената, той тихо изруга от задоволство. После извади „Пазителя“ от калъфа му и отрони част от мазилката, за да открие пружината.
Старият механизъм издаде стържещ звук, но вратата се отвори. Джеърд прибра камата, вдигна свещта и се спусна надолу по стъпалата, които капитан Хари беше изградил.
Вярно беше, че графовете Флеймкрест бяха хора странни, но никой не можеше да ги нарече глупави, помисли си Джеърд. Винаги имаха причини, които да оправдават действията им, дори тези причини да не бяха особено разбираеми за останалите.
Дори посетителите да смятаха, че стъпалата на галерията, които очевидно никъде не водеха, са доказателство за ексцентричността на фамилията Флеймкрест, това си беше тяхна грижа. Прадядо Хари вярваше, че човек трябва да може да избяга от всяка стая.
Джеърд се намръщи, когато видя, че третият етаж е потънал в непрогледен мрак. Слезе до втория етаж, който също тънеше в мрак. Може би Олимпия беше решила да работи в библиотеката, докато се върнат останалите.
Той се беше любил с Олимпия в библиотеката доста често, спомни си Джеърд, докато слизаше от последната площадка. Нямаше никакви възражения срещу това и щеше да го стори и тази вечер.
Направи една дълга крачка и се спъна в един огромен, мек и много тежък предмет. Представи си тялото на Олимпия. Представи си, че тя се е спънала по тъмните стъпала и е паднала чак долу. Той изстина и се вцепени.
Когато най-после погледна надолу, видя, че тялото не е на Олимпия, а на Грейвз. Джеърд коленичи и докосна шията на иконома. Пулсът беше силен. Грейвз не си беше счупил врата. След това Джеърд зърна петното кръв на пода и сребърния свещник, който лежеше наблизо. Грейвз не беше паднал. Беше ударен силно по главата.
Джеърд погледна затворената врата на библиотеката. Студените тръпки, които лазеха по тялото му, станаха по-силни. Изправи се и тихо прекоси коридора. Ръката му стисна дръжката на камата.
Извади оръжието си, пъхна го я в ръкава на ризата си, загаси свещта и отвори вратата. На пламъка на единствената свещ, поставена на бюрото, видя Олимпия. Тя стоеше близо до прозореца. Лошо предчувствие го накара да онемее и да отвори широко очи.
Феликс Хартуел я беше стиснал за гърлото. В другата си ръка държеше пистолет.
— Добър вечер, Феликс — каза Джеърд спокойно. — Страхувах се, че не си проявил достатъчно мъдрост и си останал в Англия.
— Не се приближавай, Чилхърст, или, кълна се, ще я убия. — Гласът на Феликс беше дрезгав. Той леко трепереше, но криеше опасни нотки. Очите на Олимпия просветнаха, когато видя Джеърд.