— Мистър Дрейкът Трябва да се контролирате, сър. Не знаете какво правите.
— Наричай ме Режи, мила моя.
Олимпия направи отчаян опит да достигне бронзовата статуетка на троянския кон, която стоеше на бюрото й, но не успя. За нейно голямо учудване Дрейкът я пусна.
— Проклятие! — извика разтревожено той.
Свободна най-сетне, но загубила равновесие, Олимпия се препъна и почти падна на пода. Хвана се за ръба на бюрото и успя да се задържи на крака. Зад гърба си чу Дрейкът отново да вика, силно възмутен.
— Кой, по дяволите, сте вие?
Изведнъж се чу обезпокоителен шум — като че ли плът се удряше в плът. Шапката на Олимпия се беше килнала над едното й ухо. Тя отметна няколко кичура коса от очите си и силно изненадана, се втренчи в Дрейкът. Той лежеше сгърчен на пода.
Обзе я странно чувство за неизбежност. Тя се втренчи в черните ботуши, които бяха стъпили на килима до тялото на Дрейкът, и бавно плъзна поглед нагоре.
Пред нея стоеше мъж, който можеше да е излязъл направо от някоя древна легенда, разказваща за отдавна загубени съкровища и загадъчни острови, неотбелязани на картата. От корените на дългата му черна коса и лилавата превръзка, закриваща едното му око, до камата, която беше прилепнала до бедрото му, той беше мъж, който вдъхваше страхопочитание.
Беше един от най-страшните и красиви мъже, които Олимпия беше виждала. Висок, широкоплещест, мускулест, той излъчваше сила и мъжка грация. Чертите му като че ли бяха изваяни от ръката на скулптор, презиращ изискаността и финеса.
— Вие ли сте, по някаква случайност, мис Олимпия Уингфийлд? — спокойно попита мъжът Това, че в краката му лежеше проснат в безсъзнание мъж, сякаш беше най-обичайното нещо на света.
— Да.
Олимпия осъзна, че гласът й едва се чува. Тя прочисти гърлото си и отново опита.
— Да, аз съм. А вашето име, сър?
— Чилхърст.
— О!
Тя безизразно се втренчи в него. Никога не беше чувала това име.
— Радвам се да ви видя, мистър Чилхърст.
Жакетът и панталоните му, които най-вероятно бяха предназначени за езда и пътуване, му стояха отлично, но дори тя, която беше прекарала целия си живот в провинцията, разбра, че те далеч не са елегантни и модерни. Мъж със скромни средства, помисли си тя. Очевидно не можеше дори да си позволи да си купи шалче, защото не носеше такова. Ризата му беше разкопчана при врата. У него се усещаше нещо диво, дори примитивно. Олимпия се наслаждаваше на голия му врат. Изведнъж осъзна, че се вижда дори част от гърдите му. По тях, изглежда, имаше тъмни къдрави косъмчета.
Мъжът изглеждаше много опасен, дори както си беше застанал там, в нейната библиотека. Опасен и очарователен.
По гърба й пробяга лека тръпка — тръпка, която нямаше нищо общо с неприятното усещане, което беше изпитала, когато Дрейкът я беше сграбчил за глезена. Това беше тръпка на възбуда, на очакване.
— Не мисля, че познавам някого на име Чилхърст. — Олимпия произнесе думите съвсем спокойно.
— Вашият чичо, Артемис Уингфийлд, ме изпраща.
— Чичо Артемис? — изведнъж почувства облекчение. — Срещнали сте го някъде по време на неговите пътувания? Добре ли е той?
— Много добре, мис Уингфийлд. Срещнах го на френското крайбрежие.
— Това е прекрасно. — Олимпия го дари с усмивка, която изразяваше задоволството й. — Нямам търпение да чуя всички новини. Чичо Артемис винаги се впуска в такива интересни приключения. Как му завиждам! Трябва да вечеряте с нас тази вечер, мистър Чилхърст, и да ни разкажете всичко.
— Добре ли сте, мис Уингфийлд?
— Моля? — Олимпия го погледна, а в погледа й се четеше объркване. — Разбира се, че съм добре. Защо да не бъда добре? Здравето ми е отлично. Винаги е било такова. Благодаря за интереса ви към мен, мистър Чилхърст.
Черната вежда над здравото око на Чилхърст помръдна нагоре.
— Попитах ви дали се чувствате добре, след опита на този мъж да ви нападне.
— О, разбирам.
Изведнъж Олимпия си спомни за Дрейкът.
— Мили Боже, почти бях забравила за него.
Видя, че очите на Дрейкът просветват, и се зачуди какво да предприеме. Нямаше богат опит със ситуации като тази. Всъщност не знаеше как да се справя със заплетените положения, които понякога възникваха в светските среди. Леля Софи и леля Ида не се бяха потрудили да я научат на деликатност и приятни обноски.
— Това е мистър Дрейкът — каза Олимпия. — Той е наш съсед. Познавам го от години.
— Нима той има навик да напада дамите в домовете им? — сухо попита Чилхърст.
— Какво? О, не! — Олимпия се изчерви. — Поне не вярвам да е така. Той като че ли е припаднал. Мислители, че трябва да повикам икономката да донесе амоняк?