От леглото се чу въздишка и дрезгаво мърморене. Последва по-енергично движение. Тилмън неохотно затвори очи. Когато ги отвори отново след няколко секунди, слънцето си беше просто слънце и не можеше да сгрее живота му, беше като прожектор от наблюдателница в небето.
Стана и отиде от другата страна на леглото. Картоев вече беше напълно буден и се опитваше да се ориентира какво му се случва. Опъна въжетата, но само по веднъж, за да провери здравината им. Не смяташе да хаби сили в безсмислена съпротива. Взря се в Тилмън, оголи зъби и сви мускулите на ръцете си.
— Кто ты говнюк?3 — попита. Гласът му беше заплашителен.
— Английски — отвърна му троснато Тилмън. — И не мърдай. Предупреждавам те най-приятелски.
Настъпи кратко мълчание. Картоев хвърли поглед към вратата, заслуша се и се замисли. Не се чуваше шум от приближаващи се стъпки. Нито звук от цялата сграда. Да не би похитителят му да бе убил телохранителите или пък беше преминал покрай тях незабелязано? Имаше разлика. Какъвто и да беше случаят, трябваше да печели време, но количеството му би било различно в двете ситуации.
— Я не говорю по английски — промълви той. — Извини.4
— Очевидно това не е вярно — каза кротко Тилмън. — Чух те снощи да говориш с гаджето си.
Картоев хвърли малко позакъснял поглед вляво от себе си. Беше сам в огромното легло. Нямаше и следа от червенокоската, с която го бе споделял предната нощ.
— Тя е долу — обади се Тилмън, като разчете изражението на руснака. — Заедно с горилите ти. Нямаше смисъл да става свидетел на неприятните неща, които с теб ще преживеем заедно след малко. Не, не те е предала. Пиячката те подхлъзна, не момичето.
Пресегна се към джоба си и извади малка полупразна бутилка. На руснака този жест може би му се стори злорад, но всъщност Тилмън просто искаше да му покаже колко е загазил.
— Едно цяло и четири — добави той. — Бутандиол. Когато влезе в стомаха ти, се превръща в гама-хидроксибутират и действа като лекарството, което изнасилвачите дават на жертвите си, за да ги направят безпомощни. Но ако го вземеш с алкохол, действието му се забавя. И двете вещества се състезават за един и същ ензим. Затова си спал така дълбоко. И затова хората ти сега са вързани в банята и са безполезни като талпи.
— Момчето от бара — каза мрачно Картоев, като най-накрая премина на английски. — Джамаат. Мъртъв е. Знам му името, познавам семейството му, наясно съм къде живее. Мъртъв е. Обещавам ти.
Тилмън поклати глава. Не си направи труда да отрича съучастничеството на младия чеченец — алкохолът беше уликата срещу него и Картоев не беше глупак.
— Прекалено късно е за това — каза той на руснака. — Хлапето отдавна е изчезнало. Дадох му няколко милиона рубли от твоя сейф. Не са кой знае колко пари, но ще са му достатъчно, за да започне начисто в Полша или Чехия. Някъде далеч от дългата ти ръка.
— Няма толкова далечно място — отвърна хладно Картоев. — Знам всички полети от Магас и имам приятели във вътрешното министерство. Ще го намеря и ще го смачкам. И двамата ще ви смачкам.
— Вероятно. Но може би надценяваш приятелите си. След погребението ти сигурно ще са прекалено заети да разграбват малката ти империйка, за да се занимават с хората, които са те извадили от играта.
Картоев се взря дълго и настойчиво в Тилмън. Преценяваше го, опитваше се да вникне в него. Очевидно откри нещо, което му се стори слабост.
— Няма да ме убиеш, задник. Затъкнал си голям пистолет на колана си като истински гангстер, но не ти стига смелост. Всеки миг ще се разревеш като малко момиченце.
Тилмън нямаше намерение да спори с него. Може би очите му се бяха насълзили от взирането в слънцето и руснакът бе решил да тълкува това както му е удобно.
— Прав си — каза Тилмън. — Поне що се отнася до оръжието. Засега ще остане където си е. Повечето от нещата, които бях намислил да правя с теб, вече са направени. А може и да те развържа, ако ми дадеш това, за което съм дошъл.