— Какво? — изсумтя презрително Картоев. — Да не си си паднал по мен, американецо? Да не искаш да ми духаш?
— Британец съм, Януш. И не, благодаря.
Картоев се стегна, когато го нарече с малкото му име, и отново опъна въжетата.
— Ще ти изпия кръвчицата, задник! По-добре ме убий. Гледай наистина да ме убиеш, защото ако те пипна…
Внезапно млъкна. Щракването се извиси ясно над бръщолевенето му. Идваше от леглото, точно под него.
— Казах ти да лежиш мирен — обърна се към него Тилмън. — Какво, да не би да не чувстваш, че в гърба ти е опряно нещо? А, сега вече го усети. И очевидно разбра и какво е, защото е от твоя каталог. В раздела със специални оферти.
Очите на Картоев се разшириха и той замръзна неподвижен.
— Браво на теб — каза окуражително Тилмън. — Най-накрая проумя.
Картоев псува дълго и на висок глас, но внимаваше да не помръдне.
Тилмън вдигна листа хартия, който държеше, и зачете на глас от него.
— Мината SB-33 е модерна бойна амуниция за масово поразяване, която съчетава лекота на употреба, гъвкави решения при залагане и трудности при откриване и обезвреждане. Може да се постави ръчно или чрез системата за въздушно разпръскване SY-AT — страница 92. Неправилната форма на мината я прави трудна за забелязване на всякакви терени, а конструкцията й (в която има само седем грама желязо) на практика я превръща в невидима за повечето конвенционални радарни системи.
— Еб твою мать! — изрева Картоев. — Ти си побъркан! И ти ще умреш! И двамата ще умрем!
Тилмън тържествено поклати глава.
— Знаеш ли, Януш, аз не мисля така. Тук пише, че взривът е много добре насочен: право нагоре, за да откъсне топките и може би и да раздроби вътрешностите на горкото копеле, което стъпи върху мината. Нищо няма да ми стане, както съм се отдалечил от теб. Но ти ме прекъсна, преди да стигна до най-хубавата част. SB-33 има двустъпен задействащ механизъм. Ако я притиснеш силно, както ти току-що направи, устройството не се детонира, а просто се заключва. За да не може да бъде обезвредено от разстояние с противоминна техника. При следващото ти движение ще се отключи и ще се почувстваш като на футболен мач — разполовен на две.
Картоев отново изпсува буйно като преди, но от лицето му се бе източила и последната капчица кръв. Много добре познаваше този продукт от своя асортимент и не само от втора ръка. Докато беше в армията, бе имал доста възможности да види какви поражения нанася SB-33 върху човешкото тяло. Вероятно в момента преценяваше множеството различни начини, по които устройството можеше да го обезобрази, преди да го убие. Горната повърхност на мината беше притисната в долната част на гръбнака му, а това означаваше, че почти със сигурност ще го убие. Но имаше и още няколко наистина противни сценария.
— Е — продължи Тилмън, — прегледах информацията за един от клиентите ти. Поръчките не са големи, но пък са редовни. Знам, че съвсем скоро се е отбил при теб. Само че не разбрах точно от кои твои стоки и услуги се интересува. Нито как да се свържа с него. А много ми се иска.
Погледът на Картоев се стрелна нагоре, надолу, настрани и се върна на Тилмън по възможно най-дългата траектория.
— Какъв клиент? — попита той. — Кажи ми името му.
Руснакът беше прекалено умен и се владееше много добре, затова лицето му не издаде никаква емоция. Но Тилмън прочете всичко в неспокойните му очи, които показаха, че трескаво прави сложни сметки. Никой не би постигнал неговия успех в нелегалната търговия с оръжие и наркотици, трафика на хора, купуването и продаването на политическо влияние, ако предава клиентите си. Всичко, което се канеше да каже, трябваше да звучи правдоподобно, но също така щеше да бъде лъжа до последната дума. Малките, незначителни подробности щяха да са близо до истината, но ключовите детайли като място и време на сделките щяха да са опашати лъжи. Картоев строеше обърнатата пирамида на измамата в ума си.
Тилмън махна с ръка в отговор на въпроса му.
— Името ми се губи — каза той. — Но не се тревожи. Трябва да си взема кафе, а може би и лека закуска. Ще говорим по-късно.
Очите на Картоев се разшириха.
— Чакай… — започна той, но Тилмън вече отиваше към вратата.
В средата на коридора на горния етаж чу как руснакът отново извика „Чакай!“, но малко по-тревожно. Тръгна надолу по спираловидната стълба, като стъпваше тежко по дървените стъпала и крачките му отекваха.