Най-напред провери останалите си пленници. Приятелката на Картоев и множеството му телохранители не бяха в банята. Щеше да му отнеме прекалено много време да ги извлече от различните места, на които бяха припаднали, след като упойващото вещество им бе подействало. Тилмън само ги беше вързал и им бе запушил устите, там където си бяха, и ги бе избутал зад мебелите, ако имаше риск някой да ги види през прозорците. Повечето вече се бяха пробудили и се чувстваха като прегазени от валяк, затова ги обиколи със спринцовка с етомидат. Беше като наркомански Дядо Коледа с подаръци за всички. Инжектира лекарството в изпъкналите от въжетата вени в свивките на левите или десните им ръце. Скоро всички отново заспаха, и то по-дълбоко от преди.
Когато ставаше въпрос за убиване, Тилмън действаше прецизно и професионално. Същото се отнасяше и за избора му на опиати. Разликата между ефективната и смъртоносната доза на етомидата беше едно към трийсет при здрави възрастни хора. Тези мъже щяха да се събудят като премазани и в ужасно състояние, но щяха да се събудят.
След като приключи с тази задача, Тилмън отиде до прозореца, приседна до него и наблюдава известно време улицата за някакви признаци на раздвижване. Къщата бе отдалечена от външния свят, портите на двора бяха високи, а оградата завършваше с бодлива тел. Изглеждаше обезкуражително за неканени гости, но пък нищо чудно да се появи някой поканен или пък колега или познат на Картоев да се отбие, за да разбере защо не се е появил на някоя среща. Ако това се случеше, тогава къщата, градът и цялата Република Ингушетия щяха да се превърнат за Тилмън в капан без възможност за бягство. Затова трябваше да действа бързо.
Но пък имаше дори по-добри основания да изчака. Беше прекалено напрегнат, за да пие и яде, да чете и да си почива. Седеше неподвижен и се взираше през прозореца във високата трева и хвойните.
Тилмън беше служил като наемник девет години. Никога не бе провеждал разпити, а не ги обичаше особено. От опит знаеше, че специалистите по тази дейност бяха пълни сбърканяци. Но беше виждал как се прави и знаеше голямата тайна, която се състоеше в това, да накараш разпитвания да свърши черната работа. Картоев беше кораво копеле. Пробивал си бе път с нокти и зъби, за да стигне до сегашното си положение, хващайки за топките и гърлата по-слаби човешки същества. Но сега лежеше върху контактна мина и умът му трескаво превърташе възможностите за спасение. Когато силен мъж се почувства безпомощен, силата му се превръща в слабост.
Тилмън се върна в стаята след два часа и половина. По всичко личеше, че Картоев не беше помръднал и на милиметър. Лицето му бе пребледняло, очите — ококорени, устните — леко разтворени, колкото да открият стиснатите му зъби.
— Как му е името? — попита той тихо, но много отчетливо. — За кого искаш да научиш нещо?
Тилмън опипа джобовете си.
— Съжалявам — каза той. — Записах си го някъде. Почакай да проверя в якето.
Когато се обърна и тръгна към вратата, Картоев издаде ужасяващ хриплив звук, сякаш се опитваше да говори с кука, забита в езика си.
— Не — изхърка той. — Кажи ми!
Тилмън се престори, че мисли, а след това, че взима решение. Върна се до леглото, и седна на ръба, като преигра с вниманието при разпределянето на тежестта си.
— Само веднъж да ме излъжеш — каза той, — веднага те пращам по дяволите. Ясно ли е? Имам цял списък с други хора, които този педал използва, така че си напълно заменяем както за мен, така и за него. Ако ме будалкаш или само се поколебаеш да ми кажеш всичко, което знаеш, си тръгвам. Тогава денят ще ти се стори много, много дълъг.
Картоев приближи брадичка към гърдите си, след това отново я отдалечи — бавен жест в знак на съгласие.
— Майкъл Бранд — каза Тилмън.
— Бранд? — Гласът на Картоев беше измъчен. Нищо не разбираше. Очевидно очакваше друго име. — Бранд… е никой!
— Не съм казал, че е голяма клечка. А че искам да науча някои неща за него. Та каква информация имаш, Януш? За какво идва той при теб? Оръжия? Наркотици? Жени?
Руснакът изхриптя, докато си поемаше дъх.
— Жени — не. Никога. Оръжия — да. Наркотици… да. Или поне… вещества, от които могат да се правят наркотици.
— За какви обеми говорим?
Тилмън се стараеше да говори спокойно, да не позволи да му проличи колко много иска информацията, защото силата трябваше да е изцяло на негова страна. Всяко пропукване на бронята му щеше да даде предимство на руснака.
— За оръжията — промърмори Картоев — не чак толкова големи. Не са достатъчни за цяла армия, но стигат за среден джихад, ако си терорист. Пушки — по-скоро стотици, отколкото хиляди. Амуниции. Няколко гранати. Но не и експлозиви. Май не си пада много по бомбите.