— А наркотиците?
— Чист ефедрин. Амоняк. Литий.
Тилмън се намръщи.
— Значи произвежда метамфетамини?
— Аз продавам метамфетамини — прозвуча възмутено Картоев. — Веднъж му казах: „Ако това искаш, господин Бранд, защо купуваш тези обемисти и неудобни суровини? Срещу малка комисиона ще ти доставя всичките кристалчета и прахчета, които си поискаш“.
— И той какво отговори?
— Да му изпълня поръчката. Че нямал нужда от нищо друго, което бих могъл да му предложа.
— А количествата? — продължаваше да го притиска Тилмън. — Достатъчни ли са за продажба, за търговия?
Картоев понечи да поклати глава и примигна. Не бе помръдвал от няколко часа и мускулите му се бяха схванали болезнено.
— Не бих казал — изсумтя той. — Напоследък обаче започна да поръчва много, много повече от обикновено. Хиляда пъти повече.
— И винаги Бранд ли прибира стоката и плаща?
Отново онзи поглед. Защо ме пита?
— Да. Винаги… използва това име. Бранд.
— Кого представлява?
— Нямам представа. Не виждах причина да питам.
Тилмън се намръщи. Изправи се рязко и разклати леко леглото, което накара Картоев да извика — задавен, уплашен, пълен с болка вой. Но експлозия не последва.
— Глупости — каза Тилмън и се наведе над пленника си. — Човек като теб не върши нищо на сляпо. Дори и най-малката сделка. Научил си за Бранд всичко, което си успял. Вече те предупредих за лъжите, лайно такова. Мисля, че току-що стигна края на добрата ми воля.
— Не! — Картоев беше отчаяно сериозен. — Разбира се, че опитах. Но не открих нищо. Нямаше ни една следа, която да води до него. Или от него нанякъде.
Тилмън помисли с каменно лице. Това съвпадаше и с неговия опит.
— И как се свързваш с Бранд?
— Не се свързвам. Той ми казва какво му трябва и се появява. Плаща в брой. Сам си урежда транспорта. Обикновено с коли. Веднъж с камион. Винаги ги наема под фалшиви имена. Когато се върнат, са излъскани.
— А как Бранд се свързваше с теб?
— По телефона. Винаги по мобилен. И винаги с предплатени карти за еднократна употреба. Представя се с определена дума.
Тази подробност направи впечатление на Тилмън. Изглеждаше му невероятна, аматьорска и ненужна.
— И ти няма доверие, че ще му познаеш гласа?
— По незнайни причини. Представя се с определена дума. Диатека.
— Какво означава?
Картоев не можеше да свие рамене. Поклати бавно и изключително внимателно глава само веднъж.
— Не знам какво означава за него. За мен значи Бранд. Това е.
Тилмън си погледна часовника. Беше почти сигурен, че руснакът няма какво повече да му каже, но времето не беше на негова страна. Като че ли бе настъпил моментът да се измита оттук. Но Картоев беше най-добрата му следа от три години насам и му бе трудно да си тръгне, преди да го е изцедил като лимон.
— Все още не вярвам, че си се отнесъл толкова лековато — каза той, като се взря във вдървения потящ се мъж. — Че години наред си правил бизнес с него, без да се опиташ да разбереш нещо повече за самоличността му.
Картоев въздъхна.
— Казах ти, опитах. Бранд идва по различни маршрути, от различни летища. И си тръгва по същия начин, в различни посоки. Понякога по въздух, понякога с кола. Плаща в най-разнообразни валути — долари, евро, понякога дори в рубли. Поръчките му са… еклектични. Не само това, което ти споменах. Понякога иска и легални технологии, придобити нелегално. Генератори. Медицинско оборудване. Веднъж дори камион за наблюдение, нов, произведен специално за руското разузнаване. Очевидно е посредник. Работи като подставено лице за множество интереси. Взима каквото е необходимо и го носи на всеки, който е готов да плати.
През Тилмън премина тръпка, която не успя да потисне и да скрие от руснака.
— Да — съгласи се той. — Точно с това се занимава. Но казваш, че никога не си му продавал хора.
— Не.
Гласът на Картоев беше напрегнат. Не можеше да разчете емоциите на Тилмън и явно се бе притеснил какво означава тази моментна загуба на контрол.
— Не и хора. Нито за работа, нито за секс. Вероятно си взима тези неща от другаде.
— Тези неща?
— Тези стоки.
Тилмън поклати глава. Сега изражението му бе станала каменно като на палач.