— Не прозвуча по-добре.
— Аз съм бизнесмен — промърмори през зъби Картоев. Беше саркастичен дори и в крайно тежки обстоятелства. — Ще трябва да ми простиш.
— Не — каза Тилмън. — Нищо не ме задължава да го направя.
Наведе се и бръкна под Картоев. Руснакът отново извика отчаяно и гневно, цялото му тяло се стегна в очакване на взрива.
Тилмън извади пластмасова кутия изпод него и му я показа. Беше празен дигитален екран, а на черната планка около него с бяло бяха отпечатани думите — „АЛАРМА, ВРЕМЕ, НАГЛАСИ, СПРИ — ПУСНИ“. От устройството висеше около трийсетина сантиметра кабел, завършващ с щепсел, на който ясно личеше името на производителя — „Филипс“. Стар часовник от 80-те години. Тилмън го беше купил под моста „Зязиков“ от един турчин, изложил нещастните си стоки на пиедестала на паметника на президента.
Картоев се изсмя невярващо, но смехът му прозвуча по-скоро като стон!
— Кучи син! — изръмжа той.
— Къде отиде Бранд този път? — попита веднага рязко Тилмън. — След като си тръгна от теб?
— Англия — каза Картоев. — Замина за Лондон.
Тилмън извади револвера си от колана, махна предпазителя и застреля Картоев право в лявото слепоочие. Дюшекът приглуши звука, но Тилмън изобщо не се притесняваше, че някой ще го чуе. Прозорците на къщата имаха по три стъкла, а стените бяха дебели.
Събра си нещата бързо и методично: часовника, оръжието, ксерокопирания лист и останалите пари от сейфа. Вече бе изтрил отпечатъците от стаята, но го направи още веднъж. След това кимна прощално към мъртвеца на леглото, слезе на долния етаж и напусна къщата.
Лондон. Напомни му за мъртвилото в ума и душата му. Дълго време бе стоял далеч от този град, и то неслучайно. Но може би в крайна сметка Бог все пак съществуваше, а Провидението имаше симетрична форма.
Приличаше на кръг.
4.
Кабинетът на Стюарт Барлоу вече беше претърсен от местната полиция, но в доклада не бе отбелязано да са намерени улики и нищо не бе иззето. Претърсването щеше да се окаже сериозно предизвикателство: всяка повърхност бе затрупана с книги и бумаги. Тоновете папки и разпечатки върху бюрото се бяха разлели като море по пода от двете страни и скриваха голяма част от мокета в лайнян цвят. Снимки на елински статуи и египетски кариатиди, набръчкани в остъклените си рамки от години излагане на английското лошо време и английското парно отопление, се взираха в бъркотията със строги и неумолими лица.
Малкото разхвърляно помещение предизвикваше клаустрофобия и неуловима тъга. Кенеди се почуди дали Барлоу би се засрамил, че личният му хаос е подложен на такъв внимателен преглед от непознати, или пък купищата бележници и разпечатки бяха някакъв професионален медал, с който се гордееше.
— Господин Барлоу е бил във факултета по история — отбеляза тя и се обърна към административния директор. Елис се беше върнал, както им бе обещал, за да ги пусне в кабинета, а сега стоеше с ключ в ръка, сякаш очакваше детективите всеки миг да признаят поражението си, след като вече бяха видели непроходимата кочина с вещите на мъртвеца. — Какво значи това? Имал ли е пълен преподавателски хорариум?
— Осемдесет процента натоварване — каза Елис без ни секунда колебание. — Плюс пет допълнителни часа за административните му задължения.
— Какви бяха те?
— Беше вторият човек в катедрата. И ръководеше програмата „Бъдеще“ за надарени студенти.
— Беше ли добър в работата си? — попита Кенеди, без да се церемони.
Елис премигна.
— Много добър. Всичките ни служители са добри, но… Да. Стюарт изпитваше истинска страст към предмета си. Беше му едновременно хоби и професия. Появяваше се по телевизията три-четири пъти в седмицата. Участваше в исторически и археологически предавания. И сайтът му беше много популярен сред студентите.
Млъкна.
— На всички много ни липсва.
Кенеди си преведе наум последното изречение: носеше пари на учебното заведение.
Харпър бе взел една книга: „Русия срещу Наполеон“ от Доминик Ливън.
— Това ли му беше специалността? — попита той.
— Не — отново бе категоричен Елис. — Беше експерт по палеография, най-ранните писмени източници. Не четеше много лекции от тази област, защото тя е само малка част от програмата, но пишеше често за това.
— Книги? — попита Кенеди.
— Статии. Но работеше и по книга. За гностичните секти.