Кенеди нямаше представа какво е гностична секта, но не задълба. Не взимаше на сериозно възможността професор Барлоу да е убит от съперник в науката.
— Знаете ли нещо за личния му живот? — попита тя. — Наясно сме, че не е бил женен, но дали е имал връзка?
Административният директор изглеждаше изненадан от този въпрос, сякаш безбрачието беше задължителен страничен ефект на академичния живот.
— Не мисля — отвърна той. — Възможно е, очевидно, но не е споменавал пред никого. И на светските сбирки на катедрата не го придружаваше никой.
Можеха да изключат накърнени съпрузи и ревниви бивши любовници. Ставаше все по-трудно да назоват заподозрени, но пък и Кенеди не бе тръгнала с голяма кошница. От опит знаеше, че повечето случаи се разрешаваха с улики, намерени в първите няколко часа след престъплението. Не можеш да възобновиш разследване след три седмици бездействие и да очакваш да го приключиш с един впечатляващ замах.
Междувременно Харпър продължаваше да се суети около книгите и бумагите — похвално усилие, но може би му се струваше, че се бе провалил с въпроса за Наполеон, и нищо не губеше, ако потърси нова отправна точка за хипотезите си. Този път вдигна нещо, което приличаше на снимка, но всъщност се оказа вестникарска изрезка, залепена прилежно върху картон и поставена в рамка. Бе облегната на единия крак на бюрото. Заглавието гласеше: „Измамата от Наг Хамади. Двама арестувани“. Мъжът на фотографията беше Стюарт Барлоу на много по-млада възраст. На лицето му имаше смутена хладна усмивка.
— Вашият човек да не би да е имал криминално досие? — попита Харпър.
Елис направо се изсмя.
— О, не — каза той. — Абсолютно не. Това беше триумфът му. Случи се преди петнайсет години, а може би и по-отдавна. Стюарт бе поканен като експерт по това дело заради огромните си познания за библиотеката от Наг Хамади.
— Какъв беше случаят? — попита Кенеди. — И докато сме още на тази тема, какво е Наг Хамади?
— Наг Хамади е най-важната палеографска находка на XX век, инспекторе — обясни й Елис.
Тя не го поправи за ранга си, макар с ъгълчето на окото си да видя, как Харпър направи физиономия.
— В Горен Египет, малко след Втората световна война край град Наг Хамади двама братя започват да копаят във варовикова пещера. Интересували се само от гуано — екскременти от прилепи, които се използват за тор. Но вместо това намерили запечатана стъкленица с десетина подвързани кодекса.
— Подвързани какво? — попита Харпър.
— Кодекси. Кодексът представлява скрепени една с друга страници. Всъщност това са първите книги. Появяват се в началото на християнската ера. Дотогава се е писало на свитъци, или единични листове от пергамент. Кодексите от Наг Хамади се оказали текстове от I-II век след Христа: евангелия, писма, такива неща. Дори преписан превод на „Държавата“ на Платон. Невероятно съкровище от времето малко след смъртта на Исус, когато християнската църква все още се опитвала да определи идентичността си.
— И как това е стигнало до съда? — попита Харпър, като прекъсна лекцията точно когато административният директор си поемаше дълбоко дъх, за да продължи да ги образова.
Той изглеждаше едновременно гневен и леко объркан.
— Съдебното дело е от много по-късно. Става въпрос за фалшификати на документите от Наг Хамади, които се продаваха по интернет от търговци на антики. Стюарт беше свидетел на обвинението. Мисля, че го призоваха най-вече за да даде мнението си за физическите разлики между оригиналните и подправените документи. Той познаваше всяка гънка и всяко мастилено петънце по страниците им.
Харпър остави статията и продължи да рови. Изражението на Елис стана болезнено.
— Детектив, ако смятате да правите обстоен обиск, може ли да се върна към работата си и да дойда при вас пак по-късно?
Харпър погледна въпросително Кенеди, която все още си мислеше за съдебното дело.
— Каква беше присъдата? — попита тя административния директор.
— Единодушна — отвърна Елис малко кисело. — Дилърите, май бяха двама съпрузи, бяха признати за виновни за търговия с фалшификати, но оправдани по обвинението за изработването на подправените антики, което беше и основното срещу тях. Трябваше да платят глоба и разходите по процеса.
— И това става в резултат на свидетелските показания на проф. Барлоу?
На лицето на Елис внезапно се изписа изненада. Най-накрая прозря накъде биеше тя.
— Стюарт не беше чак толкова важна част от съдебното дело — каза той колебливо. — Честно казано, всички намираха за смешно това, че толкова се прехласваше по него. Мисля, че основните доказателства дойдоха от хората, които си бяха купили фалшификатите. И както вече казах, стигна се само до глоба. Не вярвам, че…