Харпър забарабани лениво по волана с палеца си. Първо издуха въздуха от едната си буза, а после и от другата.
— Това е първият ми случай като детектив — каза той.
— Е, и?
— И само след два часа ти вече се опитваш да ме изриташ от него.
— Просто ти давам възможност да се спасиш.
Харпър завъртя ключа и моторът на разнебитената „Астра“ заръмжа енергично като стара котка, която се правеше на тигър.
— Ще я имам предвид — отвърна той.
5.
Точно както беше планирал, Тилмън отиде с колата под наем до покрайнините на Ерзурум и я заряза, след като я прикри с няколко клона от дърветата и наръчи шума от храстите. Беше я взел под чуждо име, но същото като във фалшивия паспорт, който бе показал на грузинската и турската граница.
Обади се по телефона от бар на булевард „Султан Мехмед“, откъдето местните власти не можеха да го проследят. Звънна в полицията в Магас, за да е сигурен, че ще научат за убийството. Завързаните телохранители със запушени усти щяха да бъдат намерени, ако това вече не беше станало. Никой нямаше да умре, с изключение на Картоев. Не беше милост, просто навик, част от подредеността и професионалното му достойнство.
Не смяташе да се задържа дълго, но трябваше да звънне на още няколко души, преди да изчезне от радара. Първото обаждане беше до Бенард Вермюленс — ченге, но от онези, които също като Тилмън бяха служили и в армията, и като наемници, преди да се върнат в цивилния живот. Сега работеше за мисията на ООН в Судан и имаше достъп до всякаква жизненоважна информация, която понякога нямаше нищо против да споделя.
— Hoe gaat het met jou5, Бени? — попита Лио. Това беше единствената фраза на фламандски, на която Вермюленс бе успял да го научи.
— Мамка му!
Дрезгавият груб глас на Вермюленс накара телефона в ръката на Тилмън да завибрира.
— Met mij is alles goed!6 А ти как си, Лио? Какво мога да направя за теб? И хич не се хаби да ми казваш, че е нищо.
— Не е нищо — призна си Тилмън. — Обичайното.
— Майкъл Бранд.
— Майкъл Бранд. Казаха ми, че скоро е бил в Лондон. Има вероятност още да е там. Може ли да поровиш на обичайните места и да подушиш обичайните следи? Искам да знам дали името не излиза официално някъде. Или където и да било.
— Joak. Ще го направя, Лио.
— А другото обичайно нещо?
— Виж, там имам лоши новини.
— Някой ме търси?
— О, да. Някой те търси много усърдно. Вече две седмици. Много ровене, много въпроси. Най-често следата е прикрита няколко пъти, така че не мога да разбера кой пита. Но пита съвсем сериозно.
— Добре. Благодаря, човече. Длъжник съм ти.
— Нали затова са приятелите? Ако си ми длъжник, значи не сме приятели.
— Тогава нищо не ти дължа.
— Така е по-добре.
Лио затвори и набра Осигуровка. Но тя само се изсмя, когато чу гласа му.
— Лио, вече никой не иска да поема риск, като контактува с теб — каза му тя, но в гласа й се прокрадна искрена симпатия.
— Така ли? И защо, Сузи? — попита той. Не беше зле да й напомни, че е един от тримата или четиримата, които я познаваха още от времето, когато имаше истинско име, и все още не се бяха отказали от нея.
— Ако видиш сметката на някого в странична уличка или забутана пресечка на неизвестна алея край море на майната си, това е едно, скъпи. Но ако убиеш човек на централно кръстовище в голям град, в който всички живеем, това е вече съвсем друго.
Тилмън не каза нищо, но за всеки случай покри слушалката с длан, защото се боеше, че може да изругае или просто да въздъхне. Бяха минали часове. Само няколко часа. Как е възможно новината да го е изпреварила? Как така някой бе свързал името му със смърт, която току-що е била установена?
— А аз си мислех, че светът е едно голямо село — отвърна само той.
— Ще ти се. Ако бяхме в село, ти трябваше да се боиш само от големия брат на Мактийл. А той има зъб на всички, които фигурират в телефонното му тефтерче.
— Мактийл? — Тилмън се затрудни да стопли за кого му говори, но после си спомни едрия гневен шотландец начело на ротата през последната година от службата му в „Зи Сървисиз“7. — Някой е убил Мактийл?
— Да. Очевидно ти. Поне така се говори.
— Разбрах те. Но това, което се говори, не е вярно, Сузи.
— Е, ти така казваш.
7
„Зи Сървисиз“ (Xe Services) — от 2009 година това е новото име на прочутата американска частна военна компания, основана през 1997 година като „Блекуотър“, един от най-големите получатели на държавни поръчки от американското правителство. Наема войници и участва заедно с армиите във военни конфликти срещу заплащане. Прочу се по време на войната в Ирак във връзка с убийства на мирни цивилни граждани, контрабанда на оръжия и други инциденти. — Б.пр.