Той се засмя, изпълнен с неверие. Значи наистина светът е малък, помисли си той, и аз се намирам в самия му център.
Но стомахът му се сви и изведнъж му стана лошо. Мощното вълнение утихна и световъртежът и гаденето го свалиха на колене. Повърна в прииждащата и отливаща се вода. В устата му остана нездрав вкус на чили и кориандър от мексиканската храна, която с Кенеди бяха погълнали, преди да слязат тук от… някъде си.
Беше студено и тъмно. Студено и тъмно като в гроб. Тилмън потръпна. Но изведнъж над него се спусна светлина, мека и неземна като сив гъши пух. Той се опита да овладее препускащото си сърце, пулсиращата си глава, треперещите си ръце. Не би трябвало да се чувства толкова зле. Нещо не беше наред.
А и Кенеди. Трябваше да намери Кенеди и да се увери, че е добре.
Стисна зъби, затвори очи и преброи до десет. Или поне се опита. Със сигурност си помисли, че трябва да преброи до десет, но не можеше да си спомни цифрите.
— А сега — каза тих възпитан глас над него — ето ни тук двамата.
Силен удар по челюстта му го запрати встрани и го просна в отровната вода. Той започна да се бори за дъх, замаха с ръце и се опита отново да се изправи. Последвалият ритник в ребрата го накара да се превие на две около епицентъра на внезапната силна болка.
— Моля те — каза гласът. — Поеми дъх и се ориентирай. Надявам се, че не си погълнал прекалено голямо количество вода. Много ми е важно да не умреш твърде бързо.
Тилмън остана на земята. Стига да не последваха нови удари, така имаше възможност да помисли, колкото и замъглен и объркан да беше мозъкът му.
Да не би да имаше нещо във водата? Изглеждаше доста вероятно. Не си спомняше да е гълтал от нея, но беше невъзможно да избегне попадането на отровата в организма му. А може би това вещество, каквото и да бе то, изобщо няма нужда да се поглъща. Може би проникваше в тялото през кожата. Нищо чудно и да се изпаряваше от водата и точно в момента да го вдишва.
— Стани — каза гласът.
Тилмън бавно се разгъна, преобърна се на четири крака и се изправи, изпълнявайки в обратен ред движенията на поклон.
Мъжът срещу него беше горе-долу на неговата възраст. Много висок, но не прекалено широкоплещест. Мускулест, но жилав, с физика на танцьор или на бегач. Главата му бе обръсната и под слабата светлина се виждаше, че физиономията му е разделена на две от орлов нос. Слабото му лице бе тържествено като на статуя или като на жрец по време на официална церемония.
— Майкъл… Бранд — каза Тилмън с надебелял език.
— Да — отвърна непознатият. — Самият той. Майкъл е еврейско име, означава: „Какво е Бог?“. Бранд — на нашия собствен език ку’утма — е знакът, който Ялдаваот, богът на греховния свят, е оставил на челото на нашия праотец Каин. Опитвам се да бъда честен, господин Тилмън. Мъча се никога да не лъжа. Лъжата принизява този, който я изрича, колкото и благороден да е мотивът му.
С огромно усилие Тилмън се изправи на крака. Тръгна към мъжа пред себе си с вдигнати юмруци.
Ръцете на непознатия бързо се стрелнаха нагоре. Тилмън усети хладина в долната част на корема си, но когато затисна мястото с длани, почувства пулсираща топлина.
Сведе поглед и видя да се лее кръв като от рога на изобилието, който се пълнеше отново и отново между непохватно стиснатите му пръсти.
— А сега — каза Майкъл Бранд — се налага да говорим бързо. Не ти остава много време, а трябва да се кажат доста неща.
65.
Симетрия, каза си Кенеди. Не беше много, но все пак бе нещо. Всичко, което бяха видели тук, всичко, покрай което бяха минали, се подчиняваше на проста и елегантна схема. Широката главна улица, която минаваше под покрива на склада, стръмните стълби, водещи надолу от площадката, където улицата свършваше. Всичко беше симетрично и осигуряваше на жителите на този извратен пещерен свят приятна и подредена гледка.
Може би в далечния край на долното ниво има други стълби и друга площадка.
Кенеди заплува по течението на водата с помощта повече на краката си, отколкото на здравата си ръка, защото тя изкривяваше неконтролируемо траекторията й настрани. Беше стиснала здраво очи по неизвестна причина. Но и без това нямаше светлина, така че не пропускаше нищо.