Налягането в белите й дробове нарастваше, мракът в съзнанието й се сгъстяваше. Таванът на огромния коридор се отърка в главата й. Тя се оттласна с крака от него надолу, ужасена, че може да се закачи за нещо или да удари черепа си в корниз. Ако това станеше, с нея бе свършено.
Но така или иначе — това беше краят. Кислородът й свършваше, времето — също. Нагоре или надолу, все беше обречена. Отказа се и се остави да се носи напред по течението в очакване отново да се удари в тавана. Когато това стана, отвори уста — вероятно за да каже: „Мамка му!“ — и се нагълта с вода.
Изскочи на повърхността с пляскане, което отекна във всички посоки на непрогледния мрак като тих шепот. Сякаш бе пробила небесния купол. Отнякъде се процеждаше сива светлина и огряваше покритото езеро, в което се носеше Кенеди.
Известно време не можа да си спомни къде се намира. Като че ли в Аризона. Но не, това беше преди, бяха отпътували на юг, към Мексико. Това беше Мексико Сити. Мексико Сити беше езеро от мрак, в което никой не ловеше риба и не плуваше. Освен нея.
Направи бавен кръг във водата, като дишаше тежко, жадно и на пресекулки, сякаш отхапваше парчета въздух, дъвчеше ги и ги преглъщаше през стиснатото си гърло. Зад гърба й се издигаше гладка стена, обсипана с тъмни прозорци. Беше стигнала дотук отдолу, от улиците на по-ниското ниво, които вече бяха наводнени от пода до тавана.
От двете страни пред нея тръгваха стълбища като онези от другата площадка. Нямаше представа накъде водят. Те ту се отдалечаваха, ту я връхлитаха в гъсти редици. Мозъкът й беше размекнат, ленив и инертен и мислите отказваха да се движат в него.
Но някъде отдалече чу гласове.
66.
— Тя умря — каза Куутма на Тилмън. — Умря отдавна.
Водата се бе отдръпнала още малко и той беше седнал на най-горното стъпало на главното стълбище. Тилмън бе коленичил малко по-далече от него, стиснал здраво с двете си ръце раната. Независимо какво му казваше, Куутма го бе ранил много премерено и той нямаше да умре още дълго. Острието не беше намазано с нищо и кръвта изтичаше бавно, постепенно, можеше дори да спре, ако Тилмън не се движи. А точно в този момент той изглеждаше като човек, останал без сили да помръдне.
— Ребека — промълви Тилмън.
— Точно така — съгласи се Куутма. — Твоята Ребека. Аз я убих. С нож като този.
Вдигна острието към Тилмън, за да го види по-добре. Завъртя го в ръката си и светлината се отрази в него, но беше прекалено слаба, за да стане слънчево зайче. Ножът бе като мъртъв в ръката му. Светът наоколо умираше, беше вече почти обезлюден.
— Но не си играх с нея, нито я изтезавах така, както правя с теб. Промуших я в гърдите между четвъртото и петото ребро и срязах сърцето й на две. Умря много бързо.
Куутма дори не го поглеждаше, докато говореше, но зърна с крайчеца на окото си как Тилмън се хвърля към него. Очакваше го, дори нямаше търпение да се случи.
Когато Тилмън го достигна, скочи на крака. Ножът все още беше в дясната му ръка, но той използва лявата, за да блокира непохватния удар на врага си, след това го прихвана с нея и с десния си крак и го хвърли върху стълбите със сила, която би могла да му счупи гръбнака. Чак тогава се наведе и го поряза по бузата с ножа — с едно движение я разпори до брадичката.
— Добре — каза той одобрително. — Мрази ме, както те мразя аз. Задави се с омраза си. Това искам от теб.
Отдалечи се към другия край на стълбището и приседна отново. Жестокостта го бе облекчила, но също така бе накарала сърцето му да забие с всички сили в гърдите му. Имаше нужда от убежището на насилието, да се свре на спокойствие в него, както правеше, когато убиваше навън. Но сега не бяха в онзи грешен свят, а в Гинат Дания. И това не беше като останалите убийства: беше игра на власт.
Куутма наблюдаваше Тилмън, докато той се размърда, с което показа, че е жив и в съзнание. Тогава продължи да му говори:
— Смъртта беше нейно право. Тя е право на всички Келим. Но никога не съм предполагал, че ще я избере. Това беше лудост. Казах й, когато дойде при мен, че няма нужда. Изобщо не се налагаше…
Млъкна. Не така беше смятал да започне. Трябваше да се фокусира върху крайната цел и да върви логически към разкритието, което щеше да унищожи Тилмън.
Убий душата на врата си, не унищожавай само тялото му.
Започна отначало, макар спокойствието все още да му се изплъзваше:
— Ние живеем отделени. Това е една от заповедите за нас. Пазим границата си чиста. Не от времето на Юда, а още от Едем не се събираме с други хора. Но чистотата си има цена. Народът ни наброява по-малко от сто хиляди и в такава малка общност някои вродени болести се разпространяват много бързо. Знаем каква е генетичната причина за това, както сигурно и ти, господин Тилмън. Сред толкова малко хора двойно рецесивните гени се събират катастрофално бързо и наследствените дефекти, недостатъците на сърцето, тялото и ума се превръщат в епидемия. Без периодичен прилив на нов генетичен материал общността не може да просъществува. Преди много векове водачите ни се събрали и стигнали до решение. И то много мъдро. Не можем да даряваме безценната си кръв на деградиралите маси от полухора, полуживотни, които вие наричате човечество. Но можем да вземем сила и енергия от тях, когато ни се налага. Можем да обогатим породата си, като присадим в себе си най-доброто от тях. Жените, които изпращаме при тях, се наричат Келим — съсъди. Докато Предвестниците носят смърт на външния свят, Келим отиват в него, взимат живот и го връщат тук, в Гинат Дания. Това е светият им дълг. Тяхното величие.