Куутма примигна, за да прогони сълзите от очите си. Стана на крака и пристъпи към Тилмън. Нещо тайнствено го привличаше към него; вероятно същото изпитваше и Тилмън. Тогава пристъпи към следващия етап на разрушението.
— Казах й, че нищо не се е променило между нас. Че ще я приема, ще се оженя за нея и ще отгледам децата й. Но тя избра смъртта. Чувстваше се така омърсена от докосванията ти, толкова дълбоко покварена, че не можеше да срещне погледа на достоен мъж и да приеме любовта му. Чуваш ли ме, Тилмън?
— Чувам те — промълви Тилмън. — Ти, жалък малък изрод. Тя те е отблъснала. Тя те е отблъснала, защото още е обичала мен.
Куутма изкрещя. Не успя да се въздържи. Викът се изтръгна дълбоко от него, оттам, където разумът нямаше достъп. Взе разстоянието до Тилмън на три крачки, стовари приклада на пистолета в носа му и го счупи. Тилмън се олюля и тръгна да пада, но Куутма се извърна бърз като дявол и го изрита в стомаха, преди още да докосне земята. Той залитна назад и се преви на две, Куутма го удари още веднъж в слепоочието с пистолета и Тилмън се просна.
— Тя не те обичаше! — извика Куутма. — Никога не те е обичала. Никой не се самоубива от любов!
Останал без дъх и безпомощен, Тилмън застана на четири крака до стъпалата му. Куутма вкара куршум в дулото на зигзауера и вдигна предпазителя. Опря пистолета в тила на Тилмън.
Но се овладя, преди да натисне спусъка. Почти бе приключил. Почти. Но не можеше да изпрати Тилмън в мрака при тази негова абсурдна и обидна съпротива. Трябваше да му разкрие и останалата истина и да го види как си изплаква душата.
— Дъщеря ти — каза той. — Името й вече не е Грейс. Сега е Табе. Беше отгледана от непознати хора и научена да те мрази. Тя е толкова щастлива тук, Тилмън. Толкова е щастлива с нас. Художничка е. Рисува. В нея има много красота, която се разлива през пръстите й към света. Чуваш ли ме? Дъщеря ти обича живота, който аз й дадох! Преди да дойда тук, се отбих при нея. Казах й, че се каня да те убия, и я помолих за благословията й. Тя ми я даде с радост. „Не ме интересува какво ще се случи с бащата на моята плът“, каза тя. И когато свърша с теб, Тилмън, ще се върна при нея. Ще й кажа, че си мъртъв, и тя ще ми целуне ръка и отново ще ме благослови.
Тилмън се тресеше. За миг Куутма си помисли, че е от страх, но след това осъзна, че едрата фигура на мъжа трепери от плач.
— Жива е! — простена Тилмън. — Грейс е жива! Грейс е жива!
В пристъп на ярост Куутма започна да удря отново и отново с приклада на пистолета си безпомощния, превит, съсипан човек пред себе си.
— Тя те мрази! — изрева той. — Не чу ли! Мрази те!
Сега и ръцете на Куутма вече трепереха и ударите му ставаха все по-слаби. Тилмън се бранеше от тях свит на две, като плъх в гръмотевична буря.
Куутма стовари за сетен път приклада върху тила му. Все още не беше извадил последния си неумолим аргумент. По инстинкт започна с Ребека и остави най-сладкото за накрая.
— Синовете ти… — започна той.
С крайчеца на окото си забеляза раздвижване отгоре. Нещо падаше. Отскочи встрани и една декоративна урна, бутната от балюстрадата на терасата над главата му, се разби на земята точно на мястото, на което бе стоял допреди малко. Каменни парченца се забиха в лицето и тялото му.
— Колко те обича Бог, Куутма? — каза глас, който сякаш идваше от всички посоки.
Беше гласът на Ребека.
67.
Шест месеца в отдел „Наркотици“ беше най-краткият период, който можеш да изкараш там, за да си запишеш този опит в автобиографията. Това, което Кенеди не знаеше за наркотиците, можеше да напълни цели библиотеки.
По ирония на съдбата познанията й за метамфетамините идваха от разследване за убийство. Жена бе убила двете си съквартирантки, също наркоманки като нея, в съня им с дървен чук с метален накрайник, предназначен за пържоли. Беше ги начукала наистина като парчета месо преди печене. Освен това с готовност бе обяснила защо: опитвали се да я убият с микровълни и с отрова, просмукана в калъфката на възглавницата й.
Един на всеки пет трайно пристрастени към метамфетамините потъва в необяснимо психично заболяване, известно на лекарите като „амфетаминна психоза“. А Бранд беше взимал веществото редовно поне тринайсет години. Нямаше начин да не е поне малко луд, дори по високите стандарти на религиозните маниаци.