Как ли се произнасяше името на сервитьорката? Откъде беше тя и какво я бе довяло в Пийзън, Аризона? Това беше градът на Гейл и той бе силно привързан към него на подсъзнателно ниво, но не можеше да си представи някой да измине голямо разстояние, специално за да се засели тук. Какво би го привлякло? Молът? Кинотеатърът с три зали? Пустинята?
Разбира се, напомни си той, вече сме XXI век. Мадхуксара може и да не беше задължително емигрантка. Може да е родена и отраснала точно тук, в югозападния край на Съединените щати. Със сигурност нямаше и следа от чужд акцент. От друга страна — не я бе виждал в града преди. Гейл не беше расист, което в определен етап от кариерата му на полицай го бе направило странна птица. Обичаше разнообразието както сред хората, така и сред сладоледите. Но имаше инстинкти на истинско ченге и запаметяваше всички нови лица от различни цветове в архива на паметта си, защото от опит знаеше, че непознатото има склонност да се превръща в проблем.
Шосе 68 бе съвсем чисто чак до магистралата, но много преди да стигне до кръстопътя, той видя черния като въглен стълб, който се издигаше към небето. „Дене в облачен стълб, ноще в огнен стълб“1, помисли си без връзка Гейл. Майка му ходеше в баптистката църква и цитираше Евангелието така, както другите хора говорят за времето. А Гейл не бе отварял Библията от трийсет години, но пък някои изрази бяха заседнали в съзнанието му.
Зави по черен път край фермата на Басет и тръгна през полята, в които някога, много отдавна, за първи път целуна жена, която не му беше възрастна роднина.
С почуда и задоволство установи, че пътят е ограден със солидна полицейска лента в черно и жълто, започваща на стотина метра от мястото на инцидента, посипано с изкривен пушещ метал. Лентата бе опъната между два чамови стълба от ограда. Спенс, един от най-мълчаливите му и хладнокръвни заместници, стоеше на пост, за да е сигурен, че шофьорите не заобикалят заграждението през царевичните поля.
Докато Спенс откачаше лентата, за да го пусне да мине, Гейл свали страничното стъкло.
— Къде е Анстратър? — попита той.
Спенс кимна настрани.
— Ей там.
— Кой друг е там?
— Лусински. Скъф. И госпожица Могс.
Гейл кимна и продължи нататък с колата.
Досега не се беше сблъсквал с голяма самолетна катастрофа, също както не се бе занимавал с кокаин и хероин. Представяше си, че аеропланът се е спуснал като стрела от небето и се е забил в земята с опашката нагоре. Но в действителност нещата не изглеждаха така прости. Имаше широк насип от пръст, около двеста метра дълъг и към метър и половина — два висок от външната страна. Самолетът бе изкопал бразда и по цялата наранена повърхност бе разхвърлял парчета от корпуса си като гигантски яйчени черупки. Това, което бе останало от него, гореше в края на издълбаната следа. Гейл вече бе свалил страничния прозорец и установи, че пламтящите отломки изпълваха въздуха с ужасна воня на изгоряло. Не беше сигурен дали миризмата идваше от пластмасата или от овъглената плът. И не бързаше да разбере.
Паркира бискейна си до черно-бялата кола на Анстратър и слезе. Останките от самолета бяха на стотина метра, но горещината от пожара лъхна Гейл като миризма на бар при отваряне на вратата, докато вървеше към малка групичка хора в началото на изораната бразда. Анстратър, първият му заместник, засенчваше очи с длан и оглеждаше новия релеф на полето. Джоуъл Скъф, калпав полицай, който на 27 години вече беше успял да се превърне в по-голям позор за органите на реда от два пъти по-стари от него хора, стоеше наблизо и се взираше в същата посока. И двамата изглеждаха мрачни и не знаеха какво да кажат, като на погребение на полунепознат, на което се боиш някой да не те заговори.
В краката им върху разкопаната пръст седеше Айлин Могс. Фалическата й камера лежеше безполезна в скута й, а главата на репортерката бе клюмнала. От този ъгъл не се виждаше добре, но лицето й бе изкривено като на човек, който току-що е спрял да плаче. Гейл тъкмо се канеше да й каже нещо, но после се изкачи по насипа, главата му се издигна над най-високата му точка и той видя за какво става въпрос. Замръзна несъзнателно на мястото си, мозъкът му блокира от ужасната гледка и спря да изпраща сигнали към краката му.
Полето бе обсипано с трупове: мъже, жени и деца лежаха по разораната повърхност. Върху тях се виждаха разпилелите се от пръснатите куфари дрехи, сякаш духовете на мъртвите в шарени одежди танцуваха в чест на новопридобитата си свобода.
1
„А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят и дене и ноще.“ Старият завет, Изход 13:21. — Б.пр.