Не ни търси.
Дори не се беше подписала.
Тилмън се почувства като човек, загубил ръката си в трудова злополука, който трябва да остане в съзнание, докато изрови някакъв шнур, за да направи турникет на ужасната си рана. Обади се в полицията, но оттам му казаха, че не му остава нищо друго, освен да чака. Когато някой излезе от дома си, не го обявяват за изчезнал. Трябва да мине известно време, за да му присъдят този статус. Посъветваха го да се обади на приятелите и роднините на жена си и да види дали не е при някого от тях. Ако децата не се появят на училище на другия ден, да им звънне пак. Но дотогава било по-вероятно семейството да е някъде наблизо и на сигурно място, отколкото да е отвлечено целокупно, особено пък след като имало бележка.
Тилмън не познаваше нито един приятел на Ребека и нямаше представа къде живеят роднините й и дали са още живи. Така че тази възможност отпадаше. Оставаше му само да скита по улиците до среднощ с беглата надежда, че може някъде да я срещне случайно. Тръгна, макар да знаеше, че е безсмислено. Ребека и децата сигурно вече бяха надалеч. Целта на бележката беше да го спре да не ги последва или да го убеди — сякаш това беше възможно — че са си тръгнали по собствено желание.
Не бяха го напуснали. Това беше отправната му точка. Докато крачеше по улиците на Килбърн като робот, той отново и отново прехвърляше събитията от деня в ума си. Децата го целунаха за довиждане с обичайната спонтанност и обич. Ребека му каза, че може да закара колата в сервиза за годишния преглед и сигурно няма да успее да го вземе след работа. (Той се обади и провери: тя беше оставила автомобила по обяд и бе помолила да сменят резервната гума, след което се беше разбрала с механиците да го вземе на другата сутрин, стига да е преминал прегледа.) Дори съдържанието на хладилника бе красноречиво свидетелство: тя го беше заредила за седмица, вероятно сутринта, преди да остави колата.
Значи бележката е написана под натиск — вероятност, която се опита веднага да изхвърли от ума си, защото опасният гняв, който заплашваше да предизвика, можеше да изригне от него по най-налудничав начин.
Полицаите не станаха по-полезни на следващата сутрин. Бележката, обясниха му те, показва, че госпожа Тилмън го е напуснала по своя воля и е взела децата със себе си, защото му няма доверие.
— Скарахте ли се предната вечер? — попита полицаят на приемното гише. В очите му се четеше откровена неприязън. Погледът му сякаш казваше: „Разбира се, че сте се карали. Всеки ден някоя жена напуска съпруга си, но не всички тръгват с трите си деца, освен ако нещо никак не е наред“.
Тилмън обясни, че не са имали никакви проблеми, и не спря да го повтаря, но полицаите непрекъснато му задаваха едни и същи въпроси и категорично отказваха да обявят Ребека за изчезнала. Децата — да, тях не можело просто да ги оставят да се изпарят. Записаха описанията им, направиха им фотороботи. Децата щели да издирват, така казаха на Тилмън. Но когато ги открият, няма да ги отнемат от майка им, а и полицията не е длъжна да му съдейства да се свърже с жена си. Това ще зависи от версията, която Ребека им разкаже, и от нейните желания.
Докато се въртеше в този порочен кръг от надменно безразличие и нагла подозрителност, Тилмън изгуби контрол. Прекара нощта в ареста, след като налетя на един неприлично млад полицай. Започна да го псува на висок глас, когато малкото копеленце го попита дали Ребека не е имала любовник. Имаше късмет, че не успя да го докопа за врата, както се канеше.
Доколкото му беше известно, така и не проведоха истинско разследване. Имаше някакви текущи доклади от време на време. Обаждаха се хора да кажат, че са ги видели някъде, уж полицаите винаги отиваха да проверят, после се оказваше, че е било фалшива тревога. Тук-там излизаха статии, които по едно време започнаха да тиражират конспиративни теории, според които той бе убил жена си и децата си. Или пък твърдяха, че е убил жена си, пък е продал децата на белгийски педофили. Но подобни сензации се нуждаеха от подхранване и след като не се появиха никакви новини, отмряха, без да достигнат критична маса.
Тилмън осъзна, че животът му е в пълна разруха. Можеше да се върне на работа, да се опита да забрави, но така и никога не обмисли сериозно тази възможност. Да забрави значеше да зареже Ребека и децата в ръцете на непознати, чиито мотиви дори не можеше да предположи. Ако не бяха тръгнали доброволно — а той беше сигурен, че са отвлечени — значи чакаха да бъдат спасени. Чакаха него. Тилмън беше достатъчно интелигентен да признае, че изобщо не бе онзи тип човек, от когото те имаха нужда. И това беше големият проблем. Не можеше да намери и освободи семейството си от ръцете на загадъчни хора, успели да направят така, че Ребека и децата да се изпарят от големия град без следа. Дори не знаеше откъде да започне.