— Имам приятелка, при която мога да се приютя за няколко дни. След това ще се опитам да си намеря нещо по-близо до центъра. Ако нищо не се продава, ще взема квартира под наем. Със сигурност няма да остана тук.
— Защо? — попита Кенеди, изненадана от категоричността на жената.
— Защо? Защото тази къща е на Стю. Всяка вещ в нея е негова и му е отнело години да я подреди така, както му харесва. По-скоро бих я продала на някого, който я харесва в този вид, отколкото да изгубя две години, за да я превърна в нещо, което би подхождало на мен. Ще е сякаш… — опита се да се усмихне тя — ще е сякаш той се опитва да ме задържи, а аз му разтварям пръстите един по един. Ще е ужасно.
Роз прие съвсем спокойно новината, че разследването се възобновява.
— Добре! — беше всичко, което каза.
Седяха във всекидневната, в която имаше карикатури на Пънч от XIX век по стените и старо викторианско бюро, което някой беше превърнал в барче. Открита стълба със съвременен дизайн без издигащи се от перилата колони разделяше помещението на две — необичайна гледка за едноетажна къща. Вероятно Барлоу беше правил ремонт в мансардата и сега там имаше стая.
— Поискали сте аутопсия — каза Кенеди и постави на масата малката чашка с изключително силно еспресо, което Рос й беше поднесла. — Значи ли това, че вече сте подозирали, че смъртта на брат ви не е нещастен случай?
Роз тракна нервно със зъби.
— Бях сигурна, че не е — отвърна тя. — И казах на полицая, който идва да оглежда тук, точно защо. Но видях, че не ме слуша, и затова се наложи да настоявам за аутопсия. Отдавна се движа сред работохолици и познавам признаците на преумора. Трябва да вдигаш шум, да им проглушиш ушите, иначе претупват и нищо не свършват.
Кенеди беше съгласна с това, но си премълча. Не беше дошла тук да се жалва.
— Предполагам, че е бил местен полицай — каза тя. — Униформен ли беше?
— Да, униформен — намръщи се Роз, докато си припомняше. — Не попитах за ранга му. Имаше номер от цифри и букви на рамото, но не видях нашивки или звезди. Доста години съм живяла в чужбина, но според мен беше обикновен полицай, освен ако не са сменили отличителните знаци на униформите.
— Да — каза Кенеди. — Така е.
Радваше се, че Роз можеше да си припомни такива подробности две седмици по-късно. Което значеше, че сигурно щеше да се сети и за други неща със същата яснота.
— Какво според вас се е случило със Стюарт? — попита тя.
— Бил е убит.
— Добре. Защо мислите така?
— Той ми каза.
Сигурно изненадата на Кенеди си бе проправила път изпод професионалната й неутрална физиономия, защото Роз продължи още по-ентусиазирано, сякаш се бяха опитали да я оборят:
— Така е, каза ми три дни преди да се случи.
— Че ще бъде убит?
— Че някой може да го нападне. Че се чувства заплашен и не знае какво да прави.
Тонът на Роз се втвърдяваше и ставаше по-рязък. Като видя това, Кенеди нарочно започна да й говори успокоително.
— Сигурно е било ужасно и за двама ви — каза тя. — Защо не се обадихте в полицията?
— Стю го направи, когато разбра, че го следят.
— На конференцията.
— Да. Тогава.
— Но ако наистина е бил заплашван…
Кенеди внимаваше с всяка дума. Виждаше, че другата жена не обича да бъде разпитвана. Беше склонна да вижда във въпросите агресия, ако не са представени възможно най-неутрално.
— Обясни ли тогава за какво става въпрос? — попита тя. — Имам предвид, когато се обади в полицията, каза ли, че е следен? Или е имало и още нещо? Нещо, което е премълчал? Питам, защото никъде в докладите не се споменава за заплахи.
Роз поклати глава и се намръщи.
— Казах, че се чувстваше заплашен, а не че е бил заплашван. Сподели с полицията всичко, което можеше да бъде проверено. Останалото… са били просто впечатления, предполагам. Но съм сигурна, че се страхуваше. Не по принцип. А от нещо конкретно. Сержант Кенеди, брат ми не беше много уравновесен. Когато бяхме деца, той имаше склонността внезапно да се изпълва с ентусиазъм — колекционерски мании, пристрастяване към комикси и култови сериали, ей такива работи. А и беше доста емоционален. Затова имах основателна причина да реша, че преувеличава, че прави от мухата слон. Но не беше така. Този път беше различно.
— Как така различно?