— Проблемът беше, че не можеше да реши каква да е темата. Отначало бяха старите християнски секти: гностици, арианство, несторианство. След това реши да е за Ириней Лионски. Накрая се спря на Скоросмъртницата. Мисля, че когато последно говорихме за това, точно така ми каза. Скоросмъртницата. Щеше да направи напълно ново тълкувание на Скоросмъртницата.
Кенеди й направи знак с ръка да продължи, което й спести необходимостта да признае на глас, че няма никаква представа за какво й говорят. Но предположи, че не е за нелегален алкохол.
— Скоросмъртницата — обясни Роз — е средновековен превод на изгубена версия на Евангелието на Йоан. Тъмна Индия, освен ако човек не си пада по изследване на препинателните знаци. Не мисля, че нечия репутация беше свързана с книгата на Стю. Дори неговата собствена. Някои университети изискват от преподавателите си публикации, за да ги оставят на щат. Стю имаше професура, така че не бързаше.
Кенеди й зададе още няколко въпроса, най-вече за колегите на Барлоу от „Принс Рийджънтс“ и приятелите му от интернет. Роз не знаеше много, очевидно не беше част нито от публичния живот, нито от личните пристрастия на брат си.
Кенеди стана да си ходи, но тогава на Роз й хрумна нещо.
— Майкъл Бранд — каза тя, сякаш отговори на въпрос, който Кенеди вече й бе задала.
— Кой е той?
— Един от „Знаещите“. Той е единственият, чието име Стю е споменавал пред мен. Може дори да не се наложи да го търсите далеч, ако искате да говорите с него. Работи в Лондон в момента, или поне така възнамеряваше преди няколко седмици. Стю се срещна с него вечерта, преди да умре.
— Просто като приятели или…?
Роз разпери ръце.
— Нямам представа. Но беше отседнал в хотел някъде в Уест Енд, близо до колежа. Достатъчно близо, за да може Стю да отиде пеша дотам. Може да са говорили за всичко това. Може би дори Бранд е дошъл точно по тази причина.
Тръгнаха заедно към вратата, а Роз продължаваше да подрежда спомените си:
— Не беше „Блумсбъри“ — промълви тя. — Нито „Грейт Ръсел“. Някъде наоколо и името беше от две думи. Две кратки думи.
Отвори вратата. Кенеди прекрачи прага и се обърна с лице към нея.
— „Прайд Корт“ — заяви Роз. — Хотел „Прайд Корт“.
— Много ми помогнахте, госпожице Барлоу — каза Кенеди. — Благодаря ви.
— За нищо — отвърна Роз неутрално. — Просто направете същото и за мен.
Телефонът на Кенеди звънна точно когато тя се върна до колата си. Позна номера, беше от участъка и се изкуши да не вдигне, но можеше Самърхил да я проверява. Отвори капачето с палец, а с другата ръка зарови за ключовете си.
— Кенеди.
— Здрасти. Крис Харпър е.
— Как върви?
— Страхотно. Сериозно, сержант, коефициентът ми на полезно действие е в небесата.
Кенеди натисна копчето на ключа и се чу характерният електронен звук от отключване на колата, но тя не бързаше да отвори вратата.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
Харпър се засмя развълнувано, но успя да преправи гласа си като на отегчен мачо.
— Преди аз да се захвана, имахме само един труп. А сега имаме три.
8.
Първите истории за зомбита тръгнаха два дни след катастрофата, но се превърнаха в истинско цунами чак на четвъртия. Истерии от този тип имат нужда от време, за да наберат скорост, помисли си шериф Уебстър Гейл. А от един миг нататък вече нямат спиране.
На втория ден се разпространяваше само една история — за едно забелязано зомби. Да речем — забелязано, макар че това бе последната дума, която можеше да се употреби в този случай. Силвия Галос, вдовицата на един от загиналите в полет 124 на „Коустъл Еърлайнс“, се събудила през нощта и чула шум от долния етаж. Колкото и да била съсипана от мъка, все пак проявила здрав разум, преровила чекмеджето на нощното си шкафче и намерила 22-калибровия пистолет, който съпругът й Джак й бил купил. Често му се налагало да пътува по работа и се тревожел за безопасността й.
С оръжие в ръка, сравнително спокойна, госпожа Галос слязла тихо по стълбите и видяла, че къщата е празна, а вратата — добре заключена. Но телевизорът работел, на масичката имало недопита чаша уиски с вода, а във въздуха се носел ароматът от любимия одеколон на покойния й съпруг — черно „Булгари“.
Това се случи на втория ден и получи голяма публичност, въртя се много в новините, обикновено след по-сериозните репортажи. Властите все още не знаеха кого да обвинят за катастрофата, още не бяха намерили черната кутия, макар да я търсеха под дърво и камък. Мненията за случилото се разделиха. Дали беше терористичен акт? Или може би закъснял ефект от вулканичните боклуци във високите пластове на атмосферата, изхвърлени от Исландия преди около година? Или най-лошото от гледна точна на въздухоплаването — технически дефект, което означаваше, че всички самолети от този вид („Ембраер Е-195“, само на четири години) щяха да бъдат спрени в обозримото бъдеще.