На третия ден по новините съобщиха, че част от истината вече е установена. Все още нямаше и следа от черната кутия, но застрахователите и хората от Федералната авиационна администрация бяха прегледали по-голямата част от останките и бяха стигнали до логична, макар и все още непълна хипотеза. Една от вратите се бе отворила във въздуха и това предизвикало внезапна фатална декомпресия. След това цялата редичка от плочки за домино се срутила: налягането спаднало и някои хидравлични тръби се скъсали, след секунди вертикалните стабилизатори били отрязани. Двигателите се задавили, въздушният поток се нарушил и самолетът, който без товар тежал 32 тона, от този миг нататък бил толкова аеродинамичен, колкото торба желязо. Гравитацията си свършила работата и стиснала машината в смъртоносната си прегръдка.
Пийзън все още беше в шок и скърбеше за мъртвите непознати, изсипали се от небето, но за нацията като цяло случката престана да бъде толкова интересна, след като получи обяснение. Затова на третия ден човешките истории надделяха над репортажите за самата катастрофа. Фокусът се измести върху жената, която летяла за Ню Йорк, за да се види със сестра си след двайсетгодишна вражда; мъжът, който се канел да предложи брак на първата си детска любов; тримата пътници, които, макар и да пътували поотделно и никой от тях не подозирал за близостта на другите двама, били от един випуск на гимназия „Нортридж“.
И сред тези евтини сапунки се появиха и историите за живите мъртви. На четвъртия ден те нахлуха мощно в новинарския поток.
Чиновник от нюйоркската служба за комунално строителство, който с полет 124 се връщал у дома от гуляй в Мексико Сити, влязъл в кабинета си, изпратил няколко имейла, погледал малко порно и без да бъде забелязан от охраната или рецепцията да излиза, изчезнал без следа. През цялото това време тялото му лежало на маса в моргата на Пийзън, но очевидно навикът е страшна работа.
Жена от Ню Джърси, жертва на същия полет 124, взела колата от гаража си и отишла с нея до местния супермаркет, където изтеглила петдесет долара от сметката си и си купила играчка за куче и консерва аншоа, които били намерени в багажника й, когато супермаркетът затворил, а колата все още си стояла на паркинга. Приятелят й потвърдил, че винаги купувала на бирманския си котарак Феликс такива лакомства, преди да замине.
А най-зловещата от всички беше историята за госпожа Анджелика Савил, която се обадила на брат си в Скенектади, за да му се оплаче, че самолетът обикалял от часове в такава гъста мъгла, че нищо не се виждало през прозорците. Това се случило цели шейсет и един часа след катастрофата.
— Чете ли това? — попита Уебстър Гейл Айлин Могс по време на редовния им обяд в средата на седмицата в „Уест кафе“ на три километра извън града по шосе 93. Показа й историята за жената от Ню Джърси, а тя примигна, сякаш й причини физическа болка.
— Това го пускат на всеки десет години — каза Могс. Физиономията й стана кисела и Гейл съжали, че е повдигнал въпроса. Смяташе набръчканото й тържествено лице с грубовати черти и ореол от червена коса като подпален нискостеблен храст за удивително красиво и приятно за гледане. — Изчакват да мине достатъчно време, за да се забрави, и пак публикуват историята. Стара традиция. От времето на Бостънското наводнение с меласа.
Гейл помисли, че не е чул добре.
— На кое?
— Бостънското наводнение с меласа от 1919 година. Спри да се хилиш, Уеб. Било е истинска трагедия, загинали са двайсетина души. Спукал се контейнер и хората се удавили в меласа, което сигурно е ужасна смърт.
Гейл кимна разкаяно и се съгласи с нея. Могс беше много убедителна.
— Седмици след това вестниците писали, че мъртвите мъже и жени продължават да ходят на работа. Или по-точно техните призраци. Цитирали оцелели, колеги, роднини, които потвърждавали тези истории и разказвали подробности. Да, това беше ризата на Джон, Мери винаги сядаше на този стол и т.н. Само дето те никога не били казвали тези неща. Или може би само един-двама. След това журналистите продължили да си измислят, а разни откачалки и измамници им пригласяли. Винаги така става.