Шериф Гейл каза, че й вярва, както обикновено, когато говореха за нещо извън неговата тясна компетенция, което на практика значеше извън границите на окръг Коконино. Но малко послъгваше. Подсъзнателно се чувстваше привлечен от историите за завърнали се от отвъдното духове. Много хора бяха загинали за един миг, внезапно и по ужасен начин. Толкова ли беше трудно да си представиш, че част от тях бяха могли да възкръснат? Че може би душите им са излетели толкова бързо, та дори не са разбрали, че са мъртви, затова са продължили да вършат обичайните си неща, докато не осъзнаят промяната и не избледнеят? Образът беше натрапчив. Не го сподели с Могс, но продължи да го премисля отново и отново.
На петия ден историите за живите мъртви вече се споменаваха съвсем накратко в по-големите медии, но милиони подобни се появиха в интернет. С помощта на Кони, която не беше толкова скептична като Могс, той започна да ги издирва и да си съставя база данни. Не го тревожеше, че част от тях бяха анонимни и че подробности като имена и възраст на героите варираха от една история в друга. Няма дим без огън, казваше си той. И тъй като метафората навяваше ужасен неизличим спомен за самата катастрофа, на него му се струваше, че в нея има някаква извечна истина. Не всичко е видимо, нито на небето, нито на земята. Човек никога не знае, после внезапно нещо му се случва и той проумява всичко.
Междувременно хората на окръжния шериф се занимаваха с разследването на катастрофата само като поддържащ екип. Първия ден държаха тълпата настрани от мястото на падането на самолета, контролираха достъпа на линейките и медицинските екипи. Не пускаха журналистите да припарят, с изключение на Могс, на която винаги бе позволено да ходи навсякъде, стига да не пречи. Никой не й се сърдеше за тази привилегия. Шериф Гейл беше много уважаван и повечето му подчинени се чувстваха стоплени от мисълта, че някой пуска на началника им.
Когато пристигнаха експертите на авиокомпанията, Федералната авиационна администрация и застрахователите, Гейл и хората му се заеха да търсят черната кутия, която можеше да се окаже игла в купа сено, ако бе поверена на външни хора. Устройството издаваше сигнал и локаторите бяха модерни джаджи, настроени само на тази единствена честота. Бяха толкова чувствителни, че почти усещаш как ти подръпват ръката като ловджийски кучета. Но въпреки това трябва да познаваш местността, за да разчетеш какво ти казват. Ако само следваш посоката им, след някой друг километър можеш да се озовеш пред плато или пресъхнало речно корито, които трябва да заобиколиш. И тогава ще изгубиш следата, ще поемеш в друга посока, а колата ти може и да затъне някъде. Затова четирима от хората на шерифа тръгнаха с търсещите групи, за да им помогнат да се справят с терена.
Освен това официално отговаряха и за всичко, което пристигаше и заминаваше. Усърдно описваха физическите доказателства. Не беше от най-славните полицейски задачи — а и малко от тези, които попадаха в ръцете на Гейл, бяха такива — но държеше ума му във форма и му даваше възможност всекидневно да контактува с хората, провеждащи истинско разследване.
Използваше възможността да повдигне темата за живите мъртви пред всеки, който имаше търпение да го изслуша. Хората намираха историите за забавни или зловещи, ала и в двата случая смятаха, че са пълна глупост. Но една служителка на Федералната авиационна администрация се оказа по-възприемчива от останалите. Тя беше висока нервна жена на име Сандра Лестрайър и бе спиритуалистка. Изрично уточни, че не вярва изцяло в тази доктрина. Спиритуалистите не били неудачници, а хора, които контактували с още едно измерение от многообразието на живота. Но нямаше обяснение за призраците. Отначало не беше много ентусиазирана, но впоследствие се съгласи да сподели интереса му. С впечатляващия си ръст и грубовати черти Гейл винаги беше правил впечатление на жените, но никога не злоупотребяваше с чара си. Вече бе преминал петдесетте, косата му бе посребряла, но все още беше гъста. За негово съжаление чарът му беше станал малко пенсионерски, безопасен. Жените с удоволствие разговаряха с него. Само Могс показваше желание да отиде по-далеч и да скочи в леглото му.
— Призраците са раните на света — каза Сандра Лестрайър на Гейл. — Ние смятаме, че светът е нещо голямо с физически измерения, но това е само малка част от цялото. Светът е жив и ражда живот. А когато нещо толкова голямо е живо, може да се очаква, че има и голяма душа, нали? Когато светът кърви, от раните му се излива духът. Точно това са призраците.