Гейл беше потресен. Религията не бе на почит в семейството му, но той имаше вкус към нея и знаеше, че бива три вида: обикновена, която си бе в реда на нещата; юдейска, която също донякъде беше в реда на нещата, защото Бог се явил пред евреите и им дал, така да се каже, генерално опрощение; и мюсюлманска, която беше гнилата ябълка. Досега не си бе давал сметка, че религията, както всичко останало, може да се развива, че в нея има моди, които идват и си отиват.
Помоли госпожица Лестрайър да му разкаже повече за раните на света, но подробностите се оказаха малко объркващи и безинтересни. Ставаше въпрос за упоритостта на живота в долината на смъртта, няколко различни вида човешки души, които си имаха имена и място в йерархията. Колкото по-технически ставаше разговорът, толкова повече Гейл се отегчаваше. Накрая в главата му остана само една метафора и почти нищо друго. Но метафората му харесваше.
Междувременно всички бяха започнали леко да полудяват. Черната кутия на самолета все още не бе намерена, а това си беше жив срам за федералните. Сигналът вече се губеше и бе трудно да го уловят, макар да бяха докарали някакъв шпионски сателит за издирването. Хората от Федералната авиационна администрация прехвърляха с готовност вината върху неадекватната помощ на шерифския екип и Гейл си размени тежки думи с един от важните клечки, който пристигна в участъка да се прави на важен.
Работата загрубяваше и се пропиваше с политика. Гейл мразеше политиката и искаше да намерят кутията, преди да се появи някой от кабинета на губернатора. Започна сам да ръководи издирването, а така неочаквано получи и облагата да прекарва повече време с госпожица Лестрайър и да слуша разказите за новата й религия. Но беше сам, когато се срещна с бледите хора. Следваше малък поток с множество притоци — силно пресечен терен, който федералните вече бяха претърсили, но не бяха открили нищо. Беше късен следобед, но все още припичаше силно. Един от онези безоблачни дни, когато сенките са черни като мастилени петна, а слънцето е застинало в средата на небето като увиснал на клон плод, който можеш да се протегнеш и докоснеш.
Гейл остана в колата с климатик колкото се може по-дълго, но се наложи да слезе и да повърви, когато брегът стана прекалено висок. По това време на годината в коритото нямаше много вода, само малки локви тук-там с по няколко гущерчета край тях като почетен караул.
Наоколо не се виждаше жива душа. Никой нямаше причина да идва по тези места в горещината. Гейл слиза още пет-шест пъти, ходи до коритото на потока, изритваше няколко камъка, за да докаже, че е бил там, после се качваше обратно.
Но веднъж, след като почти се беше пребил, докато слизаше по стръмния бряг, се озова лице в лице с двама напълно непознати. Не се криеха, не му изскочиха от засада. По-скоро беше потънал в мислите си и когато забеляза присъствието им, те се оказаха на педя от носа му и се взираха в него.
Бяха мъж и жена. И двамата млади, може би на около двайсет и пет години. Високи и стройни като хора, които цял живот са прекарали в усърдни тренировки във фитнеса или на пистата. Имаха невероятно бледа кожа, почти като на албиноси, но бузите на мъжа бяха пламнали от слънцето. Косите им бяха гарвановочерни, на мъжа беше дълга и пусната, а на жената — прибрана на тила в делови кок с размера на юмрук. Очите им също изглеждаха черни, макар вероятно да бяха тъмнокафяви.
Но това, което веднага се наби в очите на Гейл, беше симетрията. Еднакви ризи с пясъчен нюанс, светлокафяви панталони, обувки в същия цвят — сякаш се опитваха да се слеят с пустинята наоколо. Идентични погледи на идентични лица, сякаш пред теб стои една и съща личност, клонирана в различен пол, а двамата дори не си приличаха. Спомни си за калейдоскопа от детството си, в който всяка картинка беше всъщност две от различните страни на огледалото. Сега имаше същото усещане и за миг почти се уплаши да ги заговори, за да не му отвърнат в зловещ унисон.
Но не стана така. В отговор на закъснелия му поздрав, жената кимна, а младежът му отвърна с неочаквано официален тон. След това и двамата отново се взряха безмълвно в него, без да помръдват.
— Търся черната кутия на катастрофиралия самолет — обясни ненужно Гейл. — Ей толкова голяма.
И той направи жест, който привлече вниманието им към колана му, на който в износен кожен кобур висеше 45-калибровото му оръжие. Осъзна го малко късно и спусна непохватно ръце отстрани, но двамата непознати не помръднаха. Гейл не можеше да разбере защо се чувства толкова тревожен.