— Не сме виждали нищо такова наоколо — отвърна мъжът.
Гласът му беше дълбок, с някаква странна нотка в него, която Гейл не можеше да определи откъде идва. Нямаше акцент, макар че донякъде звучеше като чужденец. Беше заради ритъма на речта му, която звучеше напевно, все едно четеше книга. Говореше малко по-провлечено и акцентираше върху думите, макар че нямаше нужда да го прави при такова обикновено изречение. Освен това едва забележимо наблегна на „наоколо“, което Гейл забеляза и му се стори странно.
— Е, ще се радвам на всякаква помощ — каза той. — Да сте виждали следа от кутията някъде?
Мъжът се намръщи, сякаш за миг се притесни или раздразни, след това отвърна с въпрос:
— Защо я търсите? Важна ли е?
— Би могла да бъде. В нея е цялата информация как самолетът е паднал на земята. Много хора я търсят под дърво и камък.
Жената кимна, но мъжът изобщо не реагира.
— Е, за всеки случай си дръжте очите отворени — каза Гейл просто за да запълни мълчанието.
— Ще се постараем — обеща жената. Произнесе го премерено и натъртено, също като придружителя си, сякаш четеше предварително написани реплики. И отново този неуловим акцент, който със сигурност не беше местен.
За Гейл всичко местно бе мярка за съвършенство и този непознат говор му причиняваше известен дискомфорт.
Младият мъж вдигна ръка, за да избърше окото си от някаква прашинка. Когато пак я свали, на лицето му, точно под окото, имаше размазано червено петно. Гейл беше в шок. Забрави доброто си възпитание и посочи.
— Имате нещо тук — каза вдървено — на бузата…
— Плача за свидетелите — отвърна мъжът. Или поне така прозвуча.
— За какво? — попита Гейл. — Да не сте… се порязали или нещо такова? Струва ми се, че кървите.
— Може би трябва да потърсите там — обади се жената, без да обръща внимание на тревогата на Гейл. — При сипея. Ако кутията е паднала там, сигурно се е плъзнала надолу към коритото. Няма как да я видите, освен ако не се приближите.
Този път премереният й говор прозвуча като пледоария в съда. Подбираше внимателно всяка дума, за да избегне нещо, което не искаше да признае. Гейл се почуди дали тези двамата знаят нещо, което се опитват да скрият. Нямаше за какво да ги задържи, но нещо във вида им продължаваше да кара косъмчетата на тила му да настръхват. Очакваше с нетърпение срещата да свърши и се канеше да им кимне, да благодари любезно и да продължи.
Но непознатите тръгнаха преди него. Действаха в синхрон, без да си дават някакъв очевиден сигнал. Макар да говореха бавно, се движеха като капки вода по мазен тиган. За части от секундата преминаха покрай Гейл, разделиха се, за да го заобиколят от двете страни. С омекнали крака и срамно бавен, той се обърна и ги изгледа как се отдалечават. Видя ги да минават покрай колата му, да излизат на пътя с бърза и лека стъпка и да крачат в крак като войници.
Най-близката сграда — бензиностанцията — беше на 7–8 километра и никой не би тръгнал доброволно към нея пеша в тази горещина. Но по всичко личеше, че непознатите се канят да направят точно това. Така ли бяха стигнали и дотук? Просто са дошли пеша отнякъде? Как е станало, без слънцето да направи лицата и ръцете им на мехури?
Гейл отвори уста да извика след тях. Човек можеше да умре от топлинен удар, ако се разхожда без шапка. Но думите се изпариха някъде по пътя между мозъка и устата му. Загледа се след двата силуета, които изкачиха малко възвишение и се изгубиха от полезрението му.
Той с мъка върна мислите си обратно на задачата.
Този малък участък от потока бе празен, но беше видно, че двамата чудаци се бяха разходили доста по коритото. Имаше много стъпки и следи от тътрене на крака в пясъка и по тъмната мокра част от потока. Бяха изтръгнали няколко стръка градински чай по пътя си. Сякаш бяха правили точно като него: слизали са от пътя, приближавали са се до близкия бряг, доколкото им е било възможно, а когато са стигали до препятствие, което не могат да преминат, са се връщали обратно.
Може просто да се бяха разхождали за удоволствие. Да са дошли тук за сделка с наркотици. Да платят подкуп. Сексуална среща. Не, това последното — не. У тях имаше нещо, което навеждаше Гейл на мисълта, че са роднини, и то много близки, а неговото въображение се бунтуваше срещу представата за стерео онанизъм, която се надигаше в главата му. Прогони я и се опита да забрави страховитата двойка. Не бяха направили нищо неподходящо. Бяха изключително любезни и добронамерени и нямаше нужда да обясняват на властите какво правят тук, в този пресъхнал поток в горещината.