Изкачи се по брега и изведнъж осъзна, че се поти като прасе. Докато вървеше към колата, чу гласа на Кони по радиостанцията. Приканваше го да се обади, ако е там.
Взе слушалката през отворения прозорец и натисна разговорния бутон.
— Тук съм, Кони — каза той. — Аз съм край Хайуош на пет километра от шосе 66. Придвижвам се по пътя. Трябвам ли ти?
— Хей, Уеб — отвърна Кони. Гласът й потъваше под пукането на връзката, която се прекъсваше от високите скали в далечината. — Можеш да се връщаш. Приключихме с черната кутия.
Гейл преглътна информацията с тъжно примирение. Бе изгубил много време с тази задача.
— Добре — каза той. — Къде я намериха?
— Не са.
— Какво? — мушна Гейл глава през прозореца, за да се изолира от шума на вятъра, който бе задухал в неподходящия момент. — Какво каза?
— Не са я намерили. Просто спря да излъчва и се отказаха. Но жената от Федералната авиационна администрация, с която ти все си говориш, каза, че са разбрали всичко необходимо от мястото на катастрофата. Целият цирк си събра багажа и се изнесе. Жената помоли да ти предам, че ти казва „довиждане“. Край.
Гейл върна слушалката на мястото й и се почувства по-скоро объркан, отколкото огорчен, макар да трябваше да признае, че и ядът му не беше малък. Отказали са се просто ей така? В един миг е много важно, а в следващия няма никакво значение?
Гейл беше упорит човек и не можеше да приеме това.
Нищо не можеше да приключи, преди той да каже, че е приключило.
9.
Една от допълнителните привилегии на това да си ченге, беше, че можеш да задръстваш безнаказано движението, да не спазваш правилата за паркиране в централен Лондон и ограниченията на скоростта. Кенеди се връщаше в Лондон по шосе А23 с отворени прозорци. Не летеше, но пък се движеше достатъчно бързо, за да охлади разпаленото си въображение.
Трима мъртви историци, присъствали на една и съща конференция. Както би се изразил Оскар Уайлд, това изглежда доста надвишаваше средната норма, която статистиката бе определила за ориентир. Можеше нищо да не означава и вероятно наистина не означаваше нищо. Все още изглеждаше по̀ възможно да е някакво невероятно съвпадение, отколкото безмилостен методичен убиец, преследващ и избиващ хора с категорични мнения за Скоросмъртницата и архаичните християнски секти.
Но смъртта на Стюарт Барлоу не бе настъпила при нещастен случай. Това беше очевидно както от аутопсията, така и от уликите. Кенеди изпитваше смесени чувства към аутопсиите. Понякога те се правеха повече по политически причини, отколкото заради фактите, а политиката бе изкуството на възможното. При уликите тя разчиташе на инстинктите си и продължаваше ужасно да съжалява, че никой не бе повикал криминалисти вечерта, в която Барлоу се е подмятал по стълбите. Сега можеше да има ДНК, влакна, отпечатъци от пръсти, всякакви полезни улики, вместо да се лута в тъмното и да търси посока.
Може би подсъзнателно й се искаше този случай да не бе изскачал точно сега. След нощта, в която бе прострелян Маркъс Дел, живееше като в анимационен филм на забавен каданс. Или по-скоро след нощта, в която уби Дел. Граматиката трябваше да се използва правилно. Хедър е подлог. Като в изречението „Хедър дръпна спусъка“. Дел е допълнение, като в „Куршумът прониза Дел в сърцето и го уби“.
Разрешително за оръжие се получаваше след много тестове, най-вече за психическа устойчивост. Наричат я по много начини — способност за справяне в стрес, емоционална интелигентност, индекс на паника, психологически интегритет и т.н. Но всичко се свежда до един-единствен въпрос: ще превъртиш ли, ако се наложи да стреляш по някого или ако някой стреля по теб?
И откровено казано — никой не знаеше този отговор. Кенеди постигна максимални резултати на всички тестове. Беше вадила оръжие три пъти и бе стреляла в два от тях: първия път по въоръжен банков обирджия на име Ед Стайлър, когото свали на земята с изстрел в рамото. Преживя го много добре и не си загуби съня дори за една нощ.
С Дел беше различно. Знаеше защо, но все още не искаше да мисли за това. Тази мисъл беше кутия на Пандора и ако веднъж я отвореше, нямаше спасение. Затова си вършеше работата без оръжие. Беше облекчена всъщност да се освободи от него за известно време, докато не се оправи цялата бъркотия. Но имаше и по-голям проблем, който караше цялото разследване да изглежда незначително като през обърнат телескоп. Може би беше загубила още нещо заедно с правото да носи оръжие — желязната вяра в собствената си преценка, която преди й даваше това право.