— О, каквото кажеш. Иначе ще си седя тук и ще си клатя краката — отвърна Харпър.
— Обади се в един хотел — „Прайд Корт“ в Уест Енд. Някъде около „Блумсбъри“. Попитай дали не могат да ти дадат координати на един техен скорошен гост. Майкъл Бранд.
— Да, добре. Кой е той?
— Членувал е заедно с Барлоу в някакво интернет общество. Наричат се „Знаещите“. Всъщност няма да е зле, ако можеш да ми намериш отнякъде списъка на всички членове. Ако се окаже, че някой от двамата мъртъвци е бил част от същата групичка, може и да надушим следа.
Харпър я накара да му каже още веднъж името на клуба, за да си го запише.
— Кога ще отидеш при Самърхил? — попита я той, когато тръгнаха по дългия коридор.
— Когато разберем с какво си имаме работа. Още е рано. Шефът ни възложи разследването, защото не иска да има нищо общо с него. Ако избързаме, първото, което ще си помисли, е, че се опитваме да го прехвърлим обратно към него. Трябва да изградим някаква хипотеза и да съберем улики.
— Трима мъртви историци и ти нямаш хипотеза?
— Ще имам, ако са били убити. Засега не сме сигурни.
— О, със сигурност са убити. — Харпър звучеше почти радостен. — Поздрави ме, Кенеди.
— За какво?
— Това е първият ми случай в този отдел. И още в него попадам на сериен убиец.
Кенеди не споделяше ентусиазма му. Все още се тревожеше, че може да става въпрос за съвпадение на нещастни случаи. Убиец, който трепе по списък? Не й се струваше вероятно. Никак даже. Трябва да извадиш голям късмет или безупречен план, за да убиеш трима души за два дни и да се измъкнеш чист. Серийните убийци често са маниаци и много ги бива да си намират жертви, които отговарят на нуждите на специфичната им психоза, но най-често се отнасят към всяко убийство като към отделен проект. А масовите убийци просто експлодират на място и във време, които сами си изберат. Ако с Харпър си имаха работа с убиец, то той не попадаше в нито една от двете категории.
Тя се спря два завоя преди общата стая, за да пощади репутацията на Харпър. Обърна се към него. Той я гледаше очакващо. Протегна ръка, за да я подкани да говори.
— Добре. Поздравления, Харпър.
— Да бе, точно пък от теб!
Тя го удари по рамото.
— Добра работа, Крис. Страшен си. И само започваш, човече.
— Благодаря. Това ми е наградата, задето прекарах деня на телефона.
— Утре ще е различно.
Тя си спомни това обещание по-късно и се зачуди дали той й е повярвал.
10.
Соломон Куутма беше истинска загадка дори за самия себе си. Ценеше честността и прозрачността, но живееше далеч от хорските погледи и криеше най-дълбоките си тайни на закътани места. Смяташе живота за свят, но убиваше без угризения и нареждаше и на други да убиват. Единственото, което го тревожеше, бе, че отстрани тези противоречия приличаха на чисто лицемерие. Някой можеше да не си направи труда да проумее парадоксите и да не стигне до простата истина в сърцевината им. Можеше да го осъди нечестно и макар мнението на другите да не значеше нищо за него (най-вече това на жените), чисто хипотетичната възможност за несправедлива преценка го тревожеше.
Затова бе замислил да напише мемоари, които да бъдат публикувани след смъртта му. Всички имена и конкретни подробности ще бъдат променени, но много ясно ще бъде обяснено как един свестен човек е принуден да прави компромиси със съвестта си, за да се промуши през иглени уши. И читателите с широко отворени очи, умове и сърца ще го разберат.
Но това си беше лудост. Мемоарите никога нямаше да бъдат написани, обяснението нямаше да се появи на бял свят. Дори без имена истината щеше да е очевидна и всички дългогодишни усилия щяха да се обезсмислят с едно щракване на пръсти. Господарите му щяха да са ужасени, ако само дочуят, че Куутма обмисля подобна идея. Можеха дори да го отзоват, и то без почести, а тази перспектива му се струваше непоносима. Тя щеше да превърне и най-великата радост в изгаряща болка.
Но въпреки това на скрито място в съзнанието си Куутма имаше обяснение за действията си. Рецитираше си ги наум, но не като молитва, а профилактично, за да се предпази от злото, защото човек, който върши това, което вършеше Куутма, винаги бе в опасност да залитне към злото, без дори да се усети. Докато седеше на покривната тераса на кафенето в Монмартър, а под него като покорна любовница бе полегнал Париж, той обмисляше ситуацията, възникнала в резултат от действията на Лио Тилмън, и обясняваше само на себе си и може би и на Бог какво смята да направи, за да я разреши.