„Най-великото ми умение, мислеше си той, най-великият ми дар е любовта. Не мога да победя враг, ако не го опозная и не го обикна, ако не накарам ума си да се слее съчувствено и безмълвно с неговия. След като изпълня тази херкулесова задача, ще съм винаги една крачка преди него, и то без никакво усилие, ще мога да му изскачам от засада по всичките му житейски пътища.“
Но Куутма нямаше как да обикне Тилмън. И може би точно това бе причината Тилмън още да е жив. Куутма следваше бившия наемник още от Турция, опитваше се да реши кой би бил най-правилният подход, след като Тилмън вече бе убил Картоев и вероятно преди да го умъртви, беше говорил с него.
Това бе динамичен процес, който се развиваше в четири измерения, докато наемникът прекосяваше континента. Тилмън се движеше твърде бързо, но това само по себе си не представляваше проблем. Много повече трудности създаваше фактът, че той нарочно се движеше хаотично. Така усложняваше преследването и караше Куутма да се отдръпва и да предислоцира екипите си многократно. Хващаше такси до някъде, след това вървеше пеша, купуваше си билет за влака, после крадеше кола. И макар на този етап да изглеждаше невъзможно, като че ли знаеше за американския провал и никога не летеше.
Тилмън остана в Ерзурум само няколко часа, недостатъчно за Куутма да накара екипа си да го обгради. Дори нямаше време да се преоблече, избръсне и евентуално да провери източниците си за отзвук и последствия от атаката срещу Картоев в Ингушетия.
Смъртта на Картоев създаваше проблеми на Куутма. Руснакът беше само доставчик и не заслужаваше никакво внимание, защото това, което продаваше, служеше за удовлетворяване на най-низките човешки страсти. Въпреки това беше ефективен и полезен и отдавна се бе научил да си знае мястото в голямата схема. Картоев не задаваше въпроси. Доставяше трудни за намиране стоки, и то без следа към получателя. Успяваше да държи алчността си в приемливи граници.
Сега трябваше да намерят нов Картоев, и то по вина на Тилмън. Или пък отговорността бе на самия Куутма, задето не се беше справил навреме с уникалните проблеми, които наемникът създаваше.
„Въздържах се да те убия, защото трябваше да съм напълно сигурен, че се налага да го направя. Че преценката ми е безупречна. Въздържах се не от страх, а от угризения. Но това не ме принизява.“
В Ерзурум Куутма задържа положението още малко. Дори и най-черните му предчувствия да се сбъднат, имаше време. Достатъчно, за да се придвижи внимателно към синтеза от възможности в сърцето на загадката; да осъзнае и да прости всичко, а след това да действа.
От Ерзурум Тилмън отиде в Букурещ, вероятно през Анкара. Сигурно беше взел влака или по-скоро поредица от влакове, като се бе придвижил пеша през планините на север от Бурса. Там имаше място, където две железопътни линии минаваха на няколко километра разстояние, а след това рязко завиваха на север и на запад. Трафикът по западната линия беше предимно товарен. За Тилмън щеше да е относително лесно да скочи в някой бавнодвижещ се вагон или пък да насили вратата на купе, а след това да пропътува петстотин километра по раздрънканите релси през немарливо пазените граници и да стигне до румънската столица.
В Букурещ си взе стая в хотел „Калеа Виктореи“ със собствения си паспорт — един от многото, който обаче бе ползвал и преди и можеше да се свърже с него. Куутма много прецизно обмисли възможностите си. Все още не беше никак наясно какво знае Тилмън и какви са целите му, а в такива редки, обвити в мъгла мигове правилото на Предвестниците беше с две лица като Янус. Не прави нищо несигурно. Направи всичко необходимо.
Убийството на Картоев, помисли си Куутма, избута Тилмън над невидимата, размита граница във втората от тези категории. Налагаше се да бъде премахнат и в идеалния случай преди това трябваше да бъде разпитан. Куутма лично щеше да се погрижи за разпита.
Свърза се с местното подразделение на Предвестниците и в „Калеа Виктореи“ бе изпратен екип от четирима души, които да задържат Тилмън достатъчно дълго, за да има време Куутма да пристигне там.
Но въпреки че Тилмън се бе регистрирал в хотела и бе платил за три нощи предварително, по всичко личеше, че това е една от онези фалшиви следи, които обичаше да оставя, където и да ходеше. Когато Предвестниците пристигнаха, намериха празно легло и недокосната стая, ако не броим бележката, която успя да стигне до Куутма. На нея пишеше: „Нож с две остриета“.
Куутма беше сигурен, че бележката не бе предназначена лично за него, макар да приличаше на игра на думи с името му. Тилмън нямаше как да знае името му. Познаваше само един човек, който би могъл да му го каже, но Куутма беше сигурен и нямаше никакви основателни, та дори и неоснователни поводи да се съмнява в него. Не, бележката целеше да ги подразни и затова бе детинска грешка от страна на Тилмън. Искаше да им каже, че Куутма и интересите, които той представлява, не могат да му противодействат, без да разкрият картите си и да улеснят неговото издирване.