Щеше да разбере, че ножът няма две остриета. Само в последната ера от човешката история, когато и неверниците щяха да бъдат помазани, ножовете имаха две остриета.
От Букурещ Тилмън замина за Мюнхен, а от там — за Париж. Направи го по сложен, параноичен начин, ползва и крадена кола. Или избягваше напълно граничните пунктове, или представяше фалшиви паспорти, които източниците на Куутма още не бяха успели да свържат с него. Нямаше официални следи от пътуването му, нямаше и неофициални, по които да го търсят. Картинката щеше да е подобна, ако самият Куутма бе предприел същото пътуване.
В Париж вече бе пратен екип, защото Куутма имаше ясно предчувствие за къде пътува обектът. Тримата Предвестници, избрани лично от него след внимателна преценка на същността на задачата и мишената, прихванаха Тилмън на булевард „Монпарнас“ и се задействаха бързо. Предположиха, че се движи към метростанцията, и вече бяха решили да го убият там. Но той влезе в подземния гараж на небостъргача „Тур Мен“ и когато екипът се приближи, за да го премахне, вече беше изчезнал. След щателно претърсване на района от него нямаше и следа. Тогава екипът извърши огромно нарушение на протокола. По заповед на ръководителя си се разпръсна и се върна в квартирата си по три различни маршрута. Решението беше правилно и се налагаше от обстоятелствата. Но не спазиха системата за заблуда на противника, наложена от Куутма, която им гарантираше, че никой от тях няма да бъде проследен.
Когато следващия път излязоха от квартирата си, тя бе преобърната с главата надолу. Тилмън беше обърнал жилото на Куутма обратно към него, и то много елегантно. За щастие в квартирата не държаха никакви документи. А и какви документи им трябваха на Предвестниците? Тилмън им се изплъзна, но с празни ръце.
Куутма чувстваше, че се учи от неуспехите си. Тилмън се бе прехранвал като наемен войник девет години и имаше опит във водене на война в градски условия. Чувстваше се удобно в градовете, знаеше как да стане невидим в тълпата и намираше изход там, където другите виждаха задънена улица. Беше ясно, че когато следващия път се опитат да затегнат примката около него, трябва да го направят някъде, където тези умения щяха да му бъдат безполезни.
Магас. Ерзурум. Букурещ. Мюнхен. Париж. Вече беше напълно ясно, че Тилмън се движи на запад, и беше неизбежно пътуването му да свърши на най-неудобното място, където не бива да го оставят да отиде. Куутма също можеше да се държи параноично. Използваше всичките си ресурси, които не бяха многобройни, но напълно достатъчни, за да следи основните гари на север от Париж и фериботните пристанища от Кемпер до Хук ван Холанд.
Междувременно си преговаряше всичко известно за човека, превърнал се в най-префинения дразнител на и без това неспокойното му съществувание. Без съмнение изпитваше най-силен интерес към онзи период от живота на Тилмън, започнал в деня, в който се бе прибрал у дома и открил, че семейството му е изчезнало, а къщата му е празна.
Тилмън спокойно можеше да се върне към предишното си заспало битие, да се укроти благодарение на вродения си мързел и свинското си доволство. Да намери друга жена и да бъде също така щастлив и с нея, защото за един сериозен мъж всички жени са еднакви. Но той не бе направил нито едно от тези неща. Беше тръгнал в напълно противоположна посока и бе придобил нови умения. Погледнато в контекст, това беше крайна, но не невиждана реакция на скръбта и загубата: да стане боец, човек, който убива, без да влага чувства, след като нищо в неговия живот вече не предполага проявата им. Да, крайна реакция. Но от дистанцията на времето това решение можеше да се изтълкува и по друг начин.
Дванайсет години служба, първо в редовната армия, а след това и като наемник. За първи път Тилмън изглеждаше напълно погълнат и отдаден на нещо. Произведоха го в ефрейтор, а после и в сержант. Предложиха му и офицерски чин, но той премина в платените войски, а там беше по-добре да си независим от ранга си. Тилмън избра да си остане сержант, за да се задържи на бойното поле, и работодателите му с удоволствие се съгласиха, защото там беше най-добър. Войниците, които служеха заедно с него, мълчаливо му се възхищаваха и му лепнаха прякора Въжеиграча заради способността му да се измъква от всяка ситуация невредим като по чудо, без да застрашава никого около себе си.