— Мъртвецът е бил преподавател — каза Кенеди. — Всъщност университетски професор в колежа „Принс Рийджънтс“. Стюарт Барлоу. На 57 години. Работно място — сградата на учебното заведение на Фицрой Стрийт, където е и умрял. Като е паднал по стълбите и си е счупил врата.
— Точно така — кимна Харпър, сякаш бе започнал да си припомня.
— Но аутопсията казва, че не е станало така — продължи Кенеди. — Намерили са го в подножието на стълбите, така че обяснението е изглеждало логично. По всичко личало, че се е спънал и е паднал лошо: счупил си е врата, ударил си е силно черепа отдясно. Носел е куфарче със себе си. То лежало от дясната му страна, отворено и с разпиляно съдържание, така че всичко се връзвало. Събрал си е нещата, тръгнал е да си ходи и на върха на стълбите се е спънал. Тялото е намерено малко след девет вечерта, може би час след като Барлоу е приключил работата си за деня.
— Мозайката изглежда подредена — позволи си да се обади Харпър. Помълча малко, докато пусна колата да измине бавно няколко метра, след това пак удари спирачките. — Е, и? Счупеният врат не е ли причината за смъртта му?
— Напротив, точно това е — отвърна Кенеди. — Проблемът е, че е счупен от погрешната страна. Нараняванията по мускулите на шията говорят за усукване, не за удар.
— Усукване. Значи вратът му е бил извит?
— Точно така. Вратът му е бил извит. А това става предимно нарочно. Обикновено не се получава при падане по стълбите. Е, може при силен удар под ъгъл шията да се усуче рязко, но тогава повечето наранявания по меките тъкани са линейни: вътрешните и външните контузии са в една плоскост, по която можеш да съдиш за ъгъла на удара.
Тя прелисти оскъдните страници с незадоволителна информация и стигна до тази, която след аутопсията се бе оказала най-притеснителна.
— Освен това е имало човек, който го е преследвал — каза Харпър, сякаш й прочете мислите. — Видях, че има доклад и за друг инцидент. Мъртвецът е бил шпиониран.
Кенеди кимна.
— Много добре, детектив. Преследвач може би е силна дума, но си прав. Барлоу се е оплакал, че някой го наблюдава. Най-напред на академична конференция, след това пред къщата му. Този, който е приключил така набързо случая, или не е знаел, или е решил, че не е важно. Не е направена връзка между двата доклада, затова ще започна с първия. Но в светлината на резултатите от аутопсията изглеждаме като пълни глупаци.
— Боже опази — промърмори безизразно Харпър.
— Амин — произнесе Кенеди.
Настъпи тишина, както често става след молитви.
Пръв я наруши Харпър.
— За онова нещо с плъха. Често ли ти се случва?
— Напоследък — да. Почти всеки ден. Защо? Да нямаш алергия?
Харпър се замисли.
— Не още — отговори накрая.
Въпреки че приютяваше историците от колежа „Принс Рийджънтс“, сградата беше с агресивно съвременен дизайн: строг бункер от бетон и стъкло, скрит на странична улица на около половин километър от основния корпус на учебното заведение на Гоуър стрийт. Освен това беше пуста, тъй като семестърът бе свършил преди седмица. Цяла една стена във фоайето от пода до тавана бе превърната в табло за съобщения. На него се рекламираха концерти на банди, за които Кенеди не бе чувала, на дати, които вече бяха отминали.
Посрещна ги изтормозеният административен директор Елис. Лицето му беше лъснало от пот, сякаш идваше от някаква тежка тренировка за бюрократи. Приемаше посещението им като лична агресия срещу доброто име на институцията.
— Казаха ни, че разследването е приключило — заяви той.
— Съмнявам се, че сте го чули от човек, който има правото да ви го съобщи, господин Елис — отвърна Харпър с каменно изражение. Засега официалната версия беше, че случаят никога не е бил приключвал и просто е станало недоразумение.
Кенеди мразеше тези политически глупости, а и точно в този момент не дължеше кой знае каква лоялност на участъка.
— По време на аутопсията са били открити странни неща — добави тя, без да поглежда Харпър, — които промениха отношението ни към случая. Вероятно е най-добре да не споменавате за това пред никого от факултета, но ще трябва да продължим разследването.
— Може ли поне да приема, че всичко ще свърши преди лятната ни програма? — попита административният директор с тон на границата между враждебността и вледеняващия ужас.
На Кенеди от все сърце й се искаше да може да потвърди това, но твърдо вярваше, че добрите новини, които не са достатъчно надеждно проверени, носят повече нещастие на хората по-късно.