— Освен за теб отговарям за още четиринайсет души — продължи шефът й. — Но никой от тях не ми създава подобни неприятности. Защо става така, че те постигат резултати без неприятни последици?
— Не съм казала на онези типове в Ливърпул да си плюят на петите — отвърна тя. — Те сами решиха да го направят. А аз прецених, че трябва да ги спра, защото рискът си струваше предвид оръжията и мунициите, които пренасяха.
— Но с цената на ранени хора на магистралата. Невинни хора, които пътуват с колите си. За случилото се няма извинение, Катлийн.
По време на принудителния отпуск се беше наслушала на подобни обвинения.
— Защо съм тук? — попита тя.
— Дати покажа нещо. Ела.
Върнаха се при тримата мъже. Край дупката в краката им лежеше черна мраморна плоча, разцепена на три парчета, събрани плътно едно до друго. Това позволи на Катлийн да прочете надписите върху нея.
В ГРОБНИЦАТА ПОД ТАЗИ МРАМОРНА ПЛОЧА ПОЧИВАТ ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА:
1537 г.
1547 г.
1648 г.
ТОЗИ МЕМОРИАЛ БЕШЕ ИЗГРАДЕН ПО ЗАПОВЕД НА КРАЛ УИЛЯМ IV ПРЕЗ 1837 Г.
Един от мъжете обясни, че Хенри VIII пожелал издигането на голям паметник тук, в „Сейнт Джордж“, който да засенчи статуята на баща му в Уестминстър. За целта била отлята голяма метална негова статуя и масивни свещници, но Хенри умрял преди завършването им. След него настъпила епоха на радикален протестантизъм, по време на която църковни паметници не се строели, а се рушали. После дъщеря му Мери се завърнала за кратко от Рим и възпоминанията за краля на протестантите Хенри VIII станали опасни. Кромуел разтопил статуята и продал канделабрите. Хенри най-накрая бил погребан в параклиса, като гробът му бил маркиран само с черна мраморна плоча.
Катлийн гледаше в дупката, осветена отвътре благодарение на дълъг кабел, който пресичаше пода и изчезваше в нея.
— Досега криптата е била отваряна само веднъж — подхвърли един от мъжете.
Шефът й го представи като пазача на църквата.
— Това станало на първи април хиляда осемстотин и тринайсета година — добави мъжът. — Дотогава никой не знаел къде е погребан обезглавеният Чарлс Първи. Решението да се отвори гробът било взето, тъй като много хора вярвали, че той лежи редом с Хенри Осми и третата му съпруга Джейн Сиймур.
А сега го бяха отворили за втори път.
— Моля да ни извините за момент, господа — обади се шефът й. — Ние с инспектор Ричардс трябва да поговорим.
Мъжете кимнаха и тръгнаха към външния портал на двайсетина метра от гроба.
Стана й приятно да чуе официалната си титла. Инспектор. Беше работила упорито, за да я получи, и не можеше да си представи, че може да я загуби.
— Ще те помоля да си държиш устата затворена и да слушаш, Катлийн — тихо, но решително започна шефът й.
Тя кимна.
— Преди шест месеца имаше кражба в архивите, съхранявани в Хатфийлд Хаус. Изчезнаха няколко много ценни издания. Месец по-късно същото се случи и в Националния архив в Йорк. Последва серия от кражби на исторически документи из цялата страна. Преди месец засякоха някакъв мъж да преснима документи в Британската библиотека. За съжаление, той успя да се измъкне, преди да бъде арестуван. А сега и това…
Страхът й се стопи, заменен от любопитството.
— Това, което виждаме, означава ескалация на процеса — мрачно добави шефът й. — Проникване в тази свята сграда. В кралски дворец. — Той замълча за миг, а после добави: — Крадците очевидно действат по план.
Катлийн приклекна на ръба на дупката.
— Давай — насърчи я той. — Разгледай всичко.
Струваше й се непочтително да безпокои тленните останки на хора, живели толкова отдавна. Някои неща имаха значение за нея, въпреки че шефовете й в АБТОП смятаха, че е груба и безкомпромисна. Например уважението към мъртвите. Същевременно тя си даваше сметка, че в момента се намира на местопрестъпление. Това я накара да легне на мраморния под и да надникне долу.
Криптата беше укрепена с тухлен свод, широк около два метра и половина, дълъг три метра и дълбок метър и половина. Тя преброи четири ковчега. В оловния капак на единия от тях, точно под надписа КРАЛ ЧАРЛС, 1648 г., зееше квадратен отвор, изрязан с хирургическа точност. Двата по-малки ковчега до него бяха непокътнати. Четвъртият беше най-голям, може би около два метра. Външната му обвивка от дебело около пет сантиметра светло дърво беше напълно изгнила. Под нея се виждаше оловен сандък, в средата на който имаше видими следи от разбиване.