Катлийн знаеше на кого принадлежи той.
На Хенри VIII.
— Непокътнатите ковчези са на кралицата Джейн Сиймур, погребана заедно с господаря си, и на детето на кралица Ана, починало много по-късно — поясни шефът й.
Тя си спомни, че Сиймур е била съпруга номер три — единствената от шестте законни съпруги на Хенри, която го беше дарила с наследник. Едуард бе станал крал, бе управлявал шест години и бе умрял, преди да навърши шестнайсет.
— По всичко личи, че останките на Хенри са били целта на проникването — добави шефът й. — Ковчегът на Чарлс е бил отворен преди двеста години, но сега нито той, нито двата други ковчега са представлявали интерес за извършителите.
Тя добре знаеше, че Хенри VIII е бил висок, някъде над метър и осемдесет, а в края на живота си бил и много дебел, буквално обездвижен от тлъстина. Пред очите й лежаха тленните останки на крал, водил войни с Франция, Испания и Свещената Римска империя, за да превърне Англия от остров в периферията на Европа в могъща и самостоятелна империя. Той се бе противопоставил на господството на папата и бе имал куража да създаде своя собствена религия, която петстотин години след него продължаваше да процъфтява. Каква дързост!
Тя бавно се изправи.
— Случват се сериозни неща, Катлийн.
Той й подаде една от визитките си, на гърба на която имаше изписан със синьо мастило адрес.
— Иди там.
Тя погледна адреса. Мястото й беше познато.
— Защо не ми кажеш за какво става въпрос?
— Защото това не беше моя идея.
После й върна служебните документи и баджа на АБТОП, които лично й беше отнел преди три седмици.
— Нали ти казах, че беше пред уволнение?
— Тогава защо съм тук? — объркано го погледна тя.
— Защото те поискаха. Поименно.
4
Лондон
Иън беше наясно къде се намира. Леля му живееше наблизо и той редовно скиташе из Малката Венеция — най-вече следобед през уикендите, когато улиците бяха пълни с хора. А когато избяга окончателно от дома на леля си, разкошните вили и модерните жилищни блокове му осигуриха възможност за успешните първи стъпки в самостоятелния живот. Районът гъмжеше от туристи, привлечени от старинните сгради, синкавите железни мостове, множеството кръчми и ресторанти. Корабчета и водни таксита неуморно пореха кафявите води на канала, превозваха тълпите от туристи към зоопарка на отсрещния бряг и предлагаха изобилие от благоприятни шансове на крадците. В момента той се нуждаеше от подобен шанс, за да разкара Норс и Дивийн, които със сигурност щяха да се втурнат подире му, след като се справят с Котън Малоун.
Беше сигурен, че апартаментът на леля му е най-доброто убежище, но стомахът му се сви само при мисълта, че ще се появи на прага й да моли за помощ. Въпреки голямата опасност, която го заплашваше, той просто нямаше да изтърпи граченето на тлъстата глупачка. Освен това онези, които знаеха за днешното му завръщане в страната, със сигурност бяха научили и за съществуването на леля му.
Затова той продължи да тича по тротоара в обратната на дома й посока, към широкото авеню, пресичащо улицата петдесетина метра по-нататък.
Но Гари изведнъж спря и задъхано извика подире му:
— Трябва да се върнем обратно!
— Баща ти каза да изчезваме — възрази Иън. — Онези типове са мръсници. Знам го.
— Откъде знаеш?
— Опитаха се да ме убият. Не тези педали, а други.
— Точно затова трябва да се върнем.
— Ще се върнем. Но първо трябва да се отдалечим достатъчно от онова място.
Американецът нямаше представа какво представляват лондонските улици. Тук човек не стои да чака бедата, а и със сигурност не тръгва да я търси.
Пред очите му се появи червено-бяло-синьото лого на метростанцията. Но това едва ли беше неговият път за бягство, защото нямаше нито карта, нито пари, а и не разполагаше с достатъчно време, за да открадне нещо. Всъщност беше доволен, че Гари Малоун изглежда абсолютно загубен. Нямаше и следа от войнственото му поведение, с което бе предотвратил опита му за бягство на летището в Атланта.