И да остане там, докато този дом е собственост на моите наследници. Разгледай го внимателно. Хубаво е, когато си спомнят за теб. Паметта на баща ми предизвиква чувства на гордост и уважение. Може би и моята ще бъде такава.
Иън вдигна глава от монитора.
Двамата с мис Мери вече се намираха в хотел „Горинг“ в „Белгрейвия“ — луксозния и скъп квартал в сърцето на града, съвсем близо до Бъкингамския дворец. Той остана изненадан от Таня, сестрата близначка на мис Мери. Двете се оказаха не само еднакви на външен вид, но и с еднакви гласове и маниери. Единствената разлика беше, че Таня бе по-импулсивна и не беше толкова търпелива. Тя вече беше наела стая на третия етаж, която всъщност се оказа луксозен апартамент с изцяло остъклени външни стени, гледащи към тихата уличка. Обзавеждането беше стилно и удобно, състоящо се от множество канапета и меки кресла. То включваше и един лаптоп, чрез който влязоха в акаунта на мис Мери и успяха да прочетат края на историята, написана преди 400 години от Робърт Сесил.
— Каква невероятна история! — прошепна Таня. — Какъв живот за един самозванец!
— Как е възможно никой да не е разбрал? — попита Иън.
— Англия по времето на Елизабет не е била като днешната. Не е имало телевизия и вестници, които нарушават личното пространство на хората. Всеки, който се отклонявал от кралския етикет, рискувал да изгуби живота си. И мнозина го изгубили. От дневника става ясно, че лейди Ашли, Томас Пари и двамата Сесил — най-близките хора до кралицата, били наясно с това и благоразумно си затваряли устата.
— Но защо са го направили? — пожела да узнае Иън.
— По една много проста причина — усмихна се Таня. — Всички са искали да бъдат максимално близо до властта — колкото по-дълго, толкова по-добре. Най-вече куртизанките. Самозванецът е знаел, че ще му трябва помощ, и е направил много внимателен избор. Забележително! Легендата за момчето от Бизли се оказа истина!
— Все още не разбирам как е възможно хората да бъдат заблуждавани толкова дълго време — поклати глава Иън.
Таня се усмихна.
— Всъщност ние имаме съвсем бледа представа за това как е изглеждала Елизабет. Оцелелите до наши дни портрети са доста съмнителни, а самата тя определено е имала странни навици. Както отбелязва Робърт Сесил, тя е носела перуки, силен грим и широки дрехи. Според всички описания е била непривлекателна жена с дрезгав глас и груби маниери. Но е имала пълен контрол върху живота си и околния свят. Никой не смеел да оспорва решенията й. Според мен измамата е била напълно възможна.
Иън забеляза, че мис Мери не казва нито дума.
— Какво има? — попита я той.
— Безпокоя се за Гари. Може би не трябваше да напускаме онзи склад.
53
Антрим се насочи към склада, следван от Гари. Наоколо беше спокойно. Районът беше пълен със складови площи — една от причините да избере точно това място. Въпреки това се приближи много внимателно и леко побутна вратата. Вътре продължаваше да свети. Отрупаните с артефакти маси изглеждаха недокоснати, но Иън Дън и собственичката на книжарницата не се виждаха никъде.
— Къде са? — загрижено попита Гари.
— Казах им да чакат тук. Иди да провериш тоалетната.
Момчето заобиколи вътрешните стени, очертаващи канцеларията, и изчезна зад ъгъла. Металната врата се отвори.
Миг по-късно той се появи обратно и поклати глава.
— Не са там.
Втората врата в дъното беше затворена и блокирана от електронна ключалка. Къде бяха изчезнали? Отвлякъл ли ги бе някой? Всъщност това беше без значение. Ако някой ги бе отвлякъл, просто му спестяваше труда да се отърве от тях. Той влезе в офиса и веднага забеляза мобилния си телефон на металното бюро.
Как бе попаднал тук? Почти веднага намери отговора на този въпрос. Онова гадно хлапе, Иън Дън. Беше се сблъскал с него, но само за да измъкне телефона от джоба му. Това беше единственото смислено обяснение.
Грабна го и освети дисплея. Един имейл и нищо друго. От човека, който беше хакнал хард дисковете на Фароу Къри. Той изчете краткото, обещаващо успех съобщение. Към него беше прикачен последният файл, защитен с парола, която експертът очевидно беше успял да пробие.