Отвори файла.
— Какво е това? — попита Гари.
— Едно нещо, което очаквах — отвърна той, без да отделя очи от дисплея.
В главата му постепенно се оформи друго решение. Онова, което отначало изглеждаше добра идея, сега се превръщаше в проблем. Налагаше се сам да свърши някои неща. Майната им на онези от Ордена на Дедал. Вече разполагаше с половината от обещаната сума и това беше достатъчно. Няколкото реда от дневника на Робърт Сесил, които току-що беше прочел, обещаваха нещо далеч по-голямо. Онези ирландски адвокати преди четирийсет години бяха подушили съкровище на стотици пъти по-голяма стойност от пет милиона паунда. Спомни си колко развълнуван беше Фароу Къри във фаталния ден. Може би причината за това вълнение е била скрита именно в дневника на Сесил. Което означаваше, че той трябва да го прочете много внимателно от край до край.
Но това не можеше да стане в присъствието на Гари Малоун.
През целия си съзнателен живот не беше имал деца. Може би трябваше да си остане такъв, особено сега, когато се налагаше да бяга не само от Ордена на Дедал, но и от ЦРУ. А това беше почти невъзможно в компанията на едно момче. Особено пък на момче, чиято майка го ненавиждаше, а баща му бе бивш агент, известен със своите качества.
Малоун беше успял да се измъкне от Ордена на Дедал. А това означаваше, че той едва ли щеше да получи друга възможност да го отстрани. Следователно трябваше да изчезне.
Но какво да прави с Гари?
Най-напред обаче трябваше да се погрижи за имейла. Експертът го беше изпратил на акаунта, който лично той му беше дал. Но по-сигурните места беше запазил за себе си. Натисна няколко бутона и препрати посланието с приложения файл на добре защитен адрес, а после го изтри от паметта на телефона.
— Трябва да открием мис Мери и Иън — обади се Гари.
Той не му обърна внимание, продължавайки да мисли напрегнато.
— Може ли да използвам този телефон, за да се обадя на баща ми?
Антрим понечи да откаже, но вниманието му беше привлечено от някакъв шум отвън. Автомобилни двигатели, които бързо заглъхнаха. Отваряне и затръшване на врати. Втурна се към единствения прозорец и забеляза две коли.
От първата слязоха двама мъже. Двамата от Тауър. От втората слезе Дениз. Всички държаха пистолети в ръце.
Антрим се втурна към бюрото и издърпа чекмеджето. Пистолета го нямаше там. Спомни си, че снощи го беше оставил в хотелската стая. Беше сигурен, че днес нямаше да му трябва. Денят трябваше да бъде използван за прочистване, нищо повече. А после трябваше да отлети като волна птичка там, където го чакаха парите, и да се наслаждава на отношенията с новооткрития си син, натривайки носа на Пам Малоун.
Но нищо от това вече нямаше значение. Освен частта с парите. Но за да може да им се радва, трябваше да изчезне от склада невредим.
После изведнъж му хрумна нова идея.
— Хайде — подвикна на Гари той.
Двамата изскочиха от офиса и се насочиха към работните маси. Антрим разчиташе, че Дениз и хората й щяха да предприемат стандартните предпазни мерки и да огледат предварително терена. А това щеше да му осигури времето, от което се нуждаеше.
Той грабна пластмасовия контейнер от бетонния под, постави го на близката маса и щракна ключалките. Вътре бяха подредени осем белезникави топки, наподобяващи глина. Те бяха остатъците от специалните експлозиви, които беше използвал за взривяването на гробницата на Хенри VIII в „Уиндзор“.
Опасен материал. И доста чувствителен.
На дъното на контейнера лежаха осем детонатора. Той пъхна четири от тях в четири топки и ги активира. После грабна малко дистанционно управление, оборудвано с един-единствен бутон. Пъхна останалите четири топки и детонаторите в раницата наблизо, а после хвърли телефона си в празния контейнер и щракна ключалките. Никога повече нямаше да има нужда от него.
— Вратата отзад! — подвикна на Гари той. — Кодът е три-пет-точка-седем-точка-четири-шест.
Момчето кимна и хукна към дъното на склада. Антрим измъкна дневника на Сесил изпод стъкления похлупак и го пъхна в раницата си.
Главният вход на склада се отвори с трясък. Дениз беше начело с пистолет в ръка. Също като двамата след нея. Антрим преметна раницата през рамо и хукна към Гари, който го чакаше край задната врата на трийсетина метра отнето.