— Стой! — изкрещя Дениз.
Той продължи напред.
Изтрещя изстрел. Куршумът звънна в бетона, на сантиметри от десния му крак. Той се закова на място.
Дениз и двамата нападатели го държаха на мушка. Сега трябваше да действа внимателно. Детонаторът остана скрит в дланта му, а палецът докосваше бутона.
Отвори вратата, артикулира само с устни той, извърнал глава към Гари. После бавно се обърна с лице към нападателите.
— Горе ръцете! — заповяда единият от мъжете. — Да ги виждаме!
Антрим бавно се подчини. Пръстите на дясната му ръка се разтвориха, с изключение на палеца.
— Твоят компютърен експерт каза, че ти е изпратил дешифрирания текст на Фароу Къри — подвикна Дениз.
— Така е — отвърна той. — Но нямах време да го прочета.
Тя пристъпи към работните маси и започна да разглежда струпаните върху тях крадени книги и документи.
— Петстотингодишна тайна — отбеляза тя. — Разгадана с помощта на тези книги.
На лицето й се появи самодоволна усмивка, която никак не му хареса. Мислеше се за умница, взела ситуацията в свои ръце. Беше се подиграла с него както в Брюксел, така и тук, в Тауър. Той мразеше самонадеяните жени, особено онези, чиято арогантност бе резултат от добрия външен вид, богатството и властта. А Дениз беше точно такава.
Вниманието й беше привлечено от стъкления капак.
— Къде е дневникът на Робърт Сесил?
— Няма го.
Все още не беше обърнала внимание на пластмасовия контейнер.
— Това не е хубаво, Блейк.
— Знаеш ли какво пише в него? — попита той.
— О, да. Твоят експерт беше достатъчно словоохотлив. Никак не беше трудно да се разберем. Разполагаме с копията на хард дисковете и с целия превод.
Двамата мъже стояха зад нея, вече доста по-близо до масите. Продължаваха да го държат на мушка. Високо вдигнатите му ръце бяха напълно неподвижни. Имплозивните заряди бяха уникални. Висока температура, управляема взривна вълна, минимален шум. Ефективността им произтичаше от високата температура, фокусирана към мишената. Способна да нанесе големи поражения на различни повърхности. Включително и каменните. Интензивната топлина повреждаше тяхната структура. Това беше сигурно, особено тук. Много хартия, пластмаса, стъкла и плът.
— Този дневник ни трябва, Блейк.
Разстоянието помежду им беше петнайсетина метра. Би трябвало да е достатъчно.
— Дано изгниеш в ада, Дениз! — процеди той и натисна бутона.
После се втурна към задния вход, просна се на бетонния под и запуши ушите си с длани.
Гари беше забелязал дистанционното, което Антрим държеше в дясната си ръка. Какво ли щеше да бъде въздействието на онези глинени топки, запита се той.
Отговорът на този въпрос не закъсня.
Антрим се просна на пода в мига, в който от зоната около масите изригна ослепително огнено кълбо, насочило се към него. Беше успял да деактивира електронната ключалка малко преди тримата нападатели да насочат оръжията си към Антрим. Вратата беше открехната. Тялото му се блъсна в нея и излетя навън. Горещата ударна вълна профуча над главата му и се насочи към небето. Той се надигна и погледна назад. Огненото кълбо беше изчезнало. Масите и предметите върху тях бяха обгорели до неузнаваемост. Жената и двамата мъже лежаха на пода. Овъглените им тела димяха.
Никога през живота си не беше виждал подобно нещо.
Антрим започна да се надига. Разстоянието до взрива се беше оказало достатъчно, за да го спаси от касапницата. А и огненото кълбо беше просъществувало едва няколко секунди.
Дениз и двамата мъже лежаха мъртви. Слава богу. Всичко се беше превърнало в пепел. На пода се търкаляше само каменната плоча, но и тя беше обгоряла до неузнаваемост, напълно безполезна.
Майната им на старците от Ордена на Дедал. Тримата убити агенти бяха достатъчни, за да разчисти сметките си с тях.
Преметна раницата през рамо и се измъкна навън. Гари лежеше на бетона.
— Добре ли си? — наведе се над него той.
Момчето кимна.
— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това.
Гари се изправи. Имаше предчувствието, че опасността все още не е отминала.
— Да се махаме от тук! — тръсна глава той.