Но никога толкова заплетени като тази, в която бе попаднал в момента.
Антрим искаше да узнае съдържанието на имейла, изпратен от компютърния експерт. Дениз умря при опит да измъкне тази информация, но той й беше дал добър урок. Онези от Ордена на Дедал го подценяваха, но той съвсем не беше некомпетентен и знаеше как да се погрижи за себе си.
След като напуснаха склада, двамата с Гари изминаха тичешком няколкото пресечки, които ги деляха от най-близката станция на метрото, и скочиха в първата появила се на перона композиция. Антрим реши да потърси някое интернет кафене, откъдето да получи достъп до защитения си акаунт и да разбере за какво става въпрос.
— Защо трябваше да убиеш онези хора? — попита Гари, след като слязоха на станция близо до „Марбъл Арч“.
Но Антрим вече беше превключил на режим оцеляване и присъствието на едно любопитно петнайсетгодишно хлапе видимо го затрудняваше. Все пак реши, че трябва да отговори на този въпрос.
— Във всяка операция участват добри и лоши хора. Онези в склада бяха от лошите.
— Но ти ги вдигна във въздуха, без да им дадеш никакъв шанс.
— А какво щеше да стане, ако него бях направил? Двамата с теб вероятно щяхме да сме мъртви или в най-добрия случай щяха да ни арестуват. И двете алтернативи не ме устройваха.
Той изрече тези думи с напрегнат и дори остър тон.
Двамата се насочиха към табелите с надпис „Изход“. Гари мълчеше, а Антрим стигна до заключението, че не бива да го отчуждава чак толкова. Той все още не изключваше възможността да започнат от там, докъдето бяха стигнали — разбира се, след като всичко приключеше. Сърцето му се сви при мисълта, че Пам може би ще спечели битката. А и Котън Малоун все още беше жив и здрав. Връщането на Гари невредим със сигурност щеше да разкара този кръвожаден булдог по-далече от него.
— Виж какво — спря на място той. — Не исках да се нахвърлям върху теб, но развоят на събитията малко ме изнерви.
— Разбирам — кимна Гари. — Всичко е наред.
Катлийн последва Малоун в хотел „Горинг“. Познаваше това място. Преди сто години човек на име Горинг убедил Уестминстърския херцог да му продаде един парцел зад Бъкингамския дворец, на който построил последния грандхотел от едуардианската епоха — само с апартаменти, снабдени с централно отопление — нещо наистина забележително за времето си. Преди тя беше имала случай да пие следобедния си чай на една от терасите и все още помнеше великолепния вкус на бисквитките с крем.
Днес обаче нямаше време за подобни удоволствия. Малоун беше видимо разтревожен. Още два пъти се опита да се свърже с Блейк Антрим, но без резултат. Тя му съчувстваше, но с нищо не можеше да му помогне. Служебната карта на АБТОП свърши работа на рецепцията, откъдето веднага им дадоха номера на стаята, в която беше отседнала Таня Карлтън. Отвори им Иън Дън, който очевидно им се зарадва.
— Вие защо не сте с Гари? — попита ги с разтревожен глас Малоун. — Нали всички трябваше да сте заедно?
Таня Карлтън седеше зад малко бюро, а близначката й стоеше права до нея. Пред тях имаше работещ лаптоп.
— Гари тръгна с Антрим — обясни Иън. — Направи го, въпреки че ние не бяхме съгласни.
— Затова реших, че трябва да се махаме — добави мис Мери. — Беше ясно, че Антрим е приключил с нас, а аз имах лоши предчувствия за онова място.
— Кое място? — попита Малоун.
Мис Мери му описа склада, разположен близо до реката.
— Някаква идея накъде тръгнаха Антрим и Гари?
— Той не каза нищо — поклати глава мис Мери. — Подхвърли, че скоро ще се върнат, но нещо ми подсказа, че това няма да се случи, и реших да се махаме. Преди това обаче Иън успя да задигне мобилния телефон на Антрим и това се оказа доста полезно.
— Как така? — вдигна вежди Малоун. — Аз от доста време се опитвам да се свържа с него именно по този телефон.
— Оставихме го в склада — обади се Иън.
Което означаваше, че Антрим не се е върнал да го търси или че се бе случило нещо друго.
— Открихме за какво става въпрос — гордо добави Таня и посочи лаптопа.
— Аз също — отвърна Малоун.
55
На тези страници аз разкривам една изключително важна тайна, която ще има големи последици, когато стане обществено достояние. Надявам се, че когато този разказ бъде разшифрован, фактът, че Нейно Величество Елизабет I не е била това, за което се е представяла, ще бъде само една любопитна подробност от историята. От баща си знам, че истината е мимолетна и променя своето съдържание в съответствие с времето и обстоятелствата. Този текст е отлично доказателство за това. Убеден съм, че читателят, който успее да стигне до него, няма да пропусне онова, което са оставили след себе си Хенри VII и Хенри VIII, а също така и думите на Катрин Пар, предназначени за самозванеца. Наградата ви за разшифрирането на този дневник е възможността да стигнете до едно място, което е било достъпно единствено за коронованите особи. Там съм оставил богатството на династията на Тюдорите. Там лежат и тленните останки на самозванеца, далече от любопитни очи, спокойни и необезпокоявани във вечния си сън. Англия имаше късмета да бъде управлявана от него, въпреки че бе нелегитимен във всяко отношение. Но нека сложим точка на угризенията. Тяхното време изтече. Аз ще легна в гроба с чисто сърце и щастлив, че няма да бъда свидетел на сгромолясването на всичко скъпо на моето семейство. Според мен допуснахме огромна грешка, позволявайки на Стюартите да стигнат до престола. Кралската власт е много повече от короната. В един момент бях решил да разкажа на Джеймс всичко, което знам. Но това беше, преди да разбера, че този човек е негоден да бъде крал. Той не знае нищо, също като всички останали. Аз съм последният. А ти, читателю, ще бъдеш първият. Направи каквото решиш с това знание. Единствената ми надежда е да проявиш онази мъдрост, която кралица Елизабет демонстрираше през всичките четирийсет и пет години на своето управление.