Това тук беше неговият свят. А той знаеше правилата. Затова хукна пръв, а Гари беше принуден да го последва.
Пред очите му се появи застоялата вода край брега на Малката Венеция, където беше струпана цяла флотилия от тъпоноси корабчета. Вляво от тях се издигаха модерни жилищни блокове. Трафикът около сиво-кафявата вода беше сравнително спокоен за петък вечерта. Повечето от крайбрежните магазини бяха отворени. Неколцина собственици на водни таксита усърдно лъскаха лакираните бордове на превозните си средства. Един от тях пееше на висок глас. Над главата му се поклащаха разноцветни крушки, окачени на дълъг кабел.
Иън реши, че това е шансът му. Насочи се към водата и затрополи надолу по дървените стълби, които свършваха на кея. Широкоплещестият мъж усърдно търкаше корпуса от тиково дърво. Подобно на всички лодки наоколо, и неговата имаше формата на дебела пура.
— Ще ходиш ли към зоопарка? — попита Иън.
— За момента не — прекъсна работата си мъжът. — Може би по-късно. Защо питаш?
— Надявах се да ни вземеш.
Лодкарите бяха известни с приятелското си отношение и често превозваха безплатно абсолютно непознати хора. Наблизо се поклащаха две от големите корабчета, превозващи туристи по предварително фиксирано разписание. Кабините им бяха празни в очакване на обичайното оживление през уикенда. Иън полагаше усилия да изглежда такъв, какъвто вероятно си го представяше лодкарят — хлапе, което търси приключения.
— Подготвяш се за уикенда, а? — подхвърли той.
Мъжът се поля с маркуча и приглади назад черната си коса.
— Подготвям се за седмичната си почивка — поясни той. — Утре и вдругиден тук ще бъде пълно с народ, затова мисля да отплавам надолу по течението на Темза.
Идеята беше прекалено съблазнителна.
— Искаш ли компания?
— Не можем да тръгнем! — притеснено прошепна Гари, но Иън не му обърна внимание.
— Какъв ти е проблемът, синко? — изпитателно го погледна човекът. — В беда ли сте? Къде са родителите ви?
Твърде много въпроси.
— Забрави, няма нищо — махна с ръка Иън. — Просто си помислих, че едно такова плаване ще ни бъде приятно. — Той извърна очи нагоре, към нивото на улицата.
— Изглеждаш ми ужасно притеснен — отбеляза лодкарят. — Може би искаш да стигнеш донякъде?
Иън нямаше намерение да отговаря повече.
— Хайде, пак ще се видим — каза той и пое по пътеката, която се виеше успоредно на брега.
— Защо не сте си у дома вие двамата? — подвикна след тях мъжът.
— Не се обръщай! — извика Иън.
Продължиха напред по посипаната с чакъл пътека. В следващия миг той забеляза син мерцедес, който завиваше по крайбрежната улица горе, вдясно от пътеката. Надяваше се, че това е друга кола, но надеждите му се изпариха в мига, в който Норс стъпи на тротоара. Бяха в опасност. Позицията им под нивото на улицата и в непосредствена близост до канала не беше добра. Възможностите за бягство бяха само две — или напред, или назад. Останалите посоки бяха недостъпни, защото вдясно от тях беше водата, а вляво се издигаше каменната стена.
Усети, че и Гари е на същото мнение. Единствената им възможност беше да бягат напред, следвайки извивките на пътеката, но Норс и Дивийн със сигурност щяха да ги настигнат. Иън добре знаеше, че когато пътеката свърши, насреща им щеше да се появи стръмен и непристъпен бряг, опасан от високите огради на имотите покрай водата. Затова той кривна към близките стълби и започна да взема каменните стъпала по две наведнъж. Стигнал горе, той свърна вдясно и се понесе по железния мост над канала. Беше предназначен само за пешеходци, тесен и безлюден. Мерцедесът спря с остро скърцане на спирачките точно когато стигнаха до средата на моста. От колата изскочи Дивийн и се втурна подир тях.
Двамата с Гари се обърнаха с намерението да се върнат обратно, но в основите на моста ги чакаше Норс. Явно бяха отгатнали намеренията им.
— Край на глупостите, става ли? — подхвърли Норс към Иън. — Знаеш какво искам. Просто ми дай флашката.
— Изхвърлих я.
— Хайде, дай ми я, преди да съм се ядосал!
— Къде е баща ми? — попита Гари.
— Да, къде е баща му? — моментално се включи Иън.
— Този янки не е твой проблем. Ние сме твоят проблем.
Норс и Дивийн бавно се приближаваха. Широчината на мостчето позволяваше да се разминат не повече от двама души. Бягството беше изключено.