Отговорът беше прост.
— Значи има — промърмори Малоун.
Той набързо прехвърли в съзнанието си възможностите, с които разполагаше, и с неудоволствие установи, че те са съвсем малко. Да не предприема нищо? Никога. Отново да се обади на Стефани Нел? Това беше възможно, но часовата разлика щеше да забави нещата. Да се опита сам да открие Антрим? Невъзможно. Лондон бе твърде голям град.
Следователно имаше само един избор.
— Можеш ли да се свържеш с Матюс? — обърна се той към Ричардс.
— Имам един номер — кимна тя.
— Набери го — отсече той и посочи стационарния телефон в апартамента.
Катлийн прости на Малоун за безцеремонното отношение. Кой би могъл да го обвинява? Човекът се намираше в затруднение, от което можеше да го измъкне само онзи тип, който се беше опитал да убие и двама им. Оказа се, че шпионският бизнес е безкрайно далече от нейната всекидневна работа. Нещата неочаквано се променяха всяка минута, без да има време за реакция. Всъщност тази част й харесваше. Но продължаваше да се чувства объркана, защото не знаеше кой на чия страна играеше и къде точно бе нейното място.
Слава богу, че все още беше жива и здрава. И в играта.
Тя набра цифрите от листчето, което й беше дал Матюс. Насреща вдигнаха веднага след втория сигнал.
— Очаквах да се обадиш по-рано — прозвуча в ухото й познатият глас на Матюс.
Без да отговори, тя подаде слушалката на Малоун.
— Слушай ме много внимателно! — изсъска Малоун. — Синът ми е бог знае къде, без дори да предполага в каква ситуация е попаднал.
— Не е попаднал, а е бил насочен към нея.
— С твоята благословия, нали? Аз не знаех, но ти си знаел през цялото време. Възползва се от мен по същия начин, по който се възползва от Ричардс!
— Поддържах връзка с Блейк Антрим и нищо повече.
Именно това искаше да чуе Малоун.
— С него ли е Гари?
— Да. В момента бягат, защото Антрим уби трима от моите агенти.
— Как?
— Решил, че те са враговете му, и ги вдигнал във въздуха.
— А Гари?
— Бил е там, но нищо му няма.
Лошо. Беше време да изиграе основния си коз.
— Притежавам флашката с пълната дешифровка на дневника на Робърт Сесил. Вече я прочетох, а това означава, че никога няма да я забравя.
— Аз също разполагам с дешифровката.
— Но аз вече знам за какво става въпрос. — Той замълча за момент, после добави: — Ирландия.
Мълчанието насреща потвърди подозренията му.
— Какво искаш? — обади се най-накрая Матюс.
— Сина си. Плюс свободата да заминем.
— А какво ще стане с онова, което вече знаеш?
— То ще ми бъде застраховката ми срещу евентуални действия от твоя страна. Само с едно кликване на мишката ще изпратя съдържанието на флашката на Стефани Нел. Всъщност току-що го качих на компютъра. Искаш ли да го изпратя в Америка? ЦРУ вероятно ще бъдат доволни, като научат, че са участвали в издирването на нещо съвсем реално. Освен това ще се зарадват, че си убил двама от техните хора. Може би ще ти го върнат, като разпространят новината по целия свят просто за да натрият носа на Даунинг стрийт.
Матюс звучно се разсмя.
— И двамата знаем, че ако направиш това, аз няма да спечеля нищо. Но от друга страна, ти имаш какво да губиш. Сина си.
— Тук си прав, негоднико. Затова нека прекратим празните приказки и да сключим сделка.
— Знам накъде се е насочил Антрим. Той също разполага с дешифровката на Сесил.
— Абатството „Блекфрайърс“ отдавна го няма.
— Аха, значи знаеш и това. Да, така е. Но светилището на Тюдорите си е на мястото. Ще ми дадеш ли флашката, ако ти предам Антрим?
— Дори да кажа „да“, все още мога да разкажа всичко на Вашингтон.
— Можеш, но няма да имаш физически доказателства и това ще им върже ръцете. А по повод агентите им ще ти кажа, че те са отговорни за смъртта на повече от двама мои агенти. Затова съм готов да поема риска.
Малоун имаше своите резерви по въпроса, но все пак каза онова, което се очакваше от него:
— Имаме сделка.
— В такъв случай трябва да дойдеш тук.
Включеният високоговорител на хотелския телефон даде възможност на Иън и трите жени да чуят целия разговор. Малоун правеше всичко възможно да контролира стареца, сдържайки гнева си и използвайки мозъка си. Иън го разбираше много добре, тъй като на улицата правеше същото, за да оцелее. Но едновременно с това се чувстваше гузен. Все пак той беше откраднал флашката, той беше напръскал стареца с лютивия спрей, той беше избягал в Америка, а после и от онази преустроена конюшня.