— Тази битка ще се решава в съда — добави Ричардс.
— Но ще бъде спечелена от ирландците.
— Работата е там, че истината ще бъде предостатъчна за възобновяването на кръвопролитията между юнионисти и националисти — въздъхна Катлийн. — С тази разлика, че този път те ще имат законното право да се борят. Почти чувам призивите на ирландските националисти, които от петстотин години насам се борят за прогонването на англичаните: Вашата фалшива кралица окупира страната ни и открадна земята ни. Най-малкото, което може да направите, е да ни я върнете и да се махнете! Но това няма да стане. Лондон ще се противопостави, защото е длъжен да го направи. Никога досега не са изоставяли юнионистите в Северна Ирландия и нямат причини да го правят и сега, защото там са инвестирани милиарди. Лондон ще бъде принуден да се бори за тях — независимо дали в съда, или на улицата. И това ще бъде жестока и безпощадна война, защото никой няма да отстъпи.
— Точно така — съгласи се Малоун. — Но проблемът може да бъде решен много просто — достатъчно е вашето правителство да забрани на шотландците да освободят един терорист и убиец и да го върнат на Либия.
— Аз също не харесвам това решение. Но това не оправдава безразсъдната тактика, до която се прибягва. Знаеш ли, че хиляди може да загинат?
— Точно затова ще предам флашката на Матюс — отвърна Малоун.
— А какво ще стане с Иън? — попита Ричардс.
— Добър въпрос — обади се момчето. — Какво ще стане с мен?
— Знаеш, че Матюс те иска мъртъв, нали? — погледна го Малоун.
Момчето кимна.
— Въпросът е докъде е решил да стигне при разчистването на тази бъркотия — добави американецът. — Особено сега, когато истината е известна на доста повече хора. Той трябва да запушва много дупки, но аз ще се погрижа и за тях.
Той се обърна към Ричардс и добави:
— Трябва да тръгваме.
— Сър Томас изобщо не спомена, че и аз ще отида.
— Имам нужда от помощта ти.
— И аз идвам! — обяви Иън.
— Глупости! По телефона Матюс не каза нито дума за теб, а това означава две неща. Първо, че не знае къде си, и второ, че чака да си тръгнем, за да се заеме с теб. Според мен е първото. За кратко време се случиха твърде много неща и той не може да знае всичко. Ако знаеше, вече щеше да се е задействал. Освен това искам да си на сигурно място, за да мога да се спазаря за твоята сигурност. Нещо, което няма как да направя, ако попаднеш в ръцете му.
Малоун се обърна към близначките и добави:
— Оставате тук с Иън и чакате да ви се обадя.
— А какво ще стане, ако не се обадиш? — попита мис Мери.
— Ще се обадя.
57
Антрим тръгна към строежа заедно с Гари. Старата метростанция „Блекфрайърс“ беше разрушена, а на нейно място се издигаше все още недовършена лъскава сграда с остъклена фасада. Временна ограда отделяше строителната площадка от тротоара, а стотина метра по-нататък тъмнееха водите на Темза. Над тях се извиваше наскоро реконструиран железопътен мост във викториански стил, върху който се строеше модерна железопътна гара. Някъде беше чел, че това е първият транспортен център в Лондон, построен над вода.
През процепите на заграждението не се виждаха работници. Наистина, беше събота, но на подобни строежи би трябвало да се работи непрекъснато. Матюс го беше насочил именно към тази част на обекта. Вдясно се виждаше широк и оживен булевард, пресичащ Темза в южна посока. Антрим все още носеше раницата с експлозивите — единственото оръжие, с което разполагаше в момента. Не искаше да бъде безпомощен, в случай че отново му заложат капан.
По разровената земя беше разпръсната тежка строителна техника. Множество дълбоки ровове с железопътни релси на дъното чезнеха по посока на речния бряг и строящата се гара на моста.
Той помнеше това място от годините на младостта си. Една наистина много оживена гара, която денонощно гъмжеше от хора. Но не и днес. Строителната площадка беше абсолютно безлюдна.
Напълно подходяща за намеренията на Томас Матюс.
Досега Антрим стриктно беше следвал неговите инструкции. Но дойде време и за някои импровизации.
Малоун пътуваше с метрото от „Белгрейвия“ към една станция близо до Инс ъф Корт и „Блекфрайърс“. Катлийн Ричардс седеше до него. Съзнанието му продължаваше да е заето с информацията, която получи половин час по-рано от Стефани Нел.