— ЦРУ се опитва да спаси каквото може — беше казала тя. — Още преди четирийсет години група ирландски юристи направили опит да докажат, че Елизабет Първа била фалшива кралица. Става въпрос за легендата, наречена „Момчето от Бизли“…
— Същата, за която пише Бром Стокър?
— Името. Тук трябва да признаем, че тези хора направили всичко възможно да принудят англичаните да напуснат Северна Ирландия по мирен и ненасилствен начин. По онова време размириците били в разгара си. Всеки ден умирали хора. Положението изглеждало безизходно. Крайната им цел била да докажат в съда, че претенциите на англичаните към земите им били безпочвени. Такъв юридически прецедент би разчистил пътя към обединяването на Ирландия.
— Умно. По онова време идеята им била добра, но днес вече не е така.
— Съгласна съм. Най-малката искра може да доведе до възобновяване на насилието. Но ЦРУ е притиснато до стената. Положили много усилия да открият Ал Меграхи и да го изправят пред съда. И никак не били съгласни той да бъде пуснат на свобода просто ей така. Белият дом настоявал за конкретни действия, независимо какви, и в Лангли решили, че малко рекет може да свърши работа. За съжаление, пропуснали един важен факт: действащият президент не одобрявал подобни действия, особено когато били насочени към съюзник.
Това наистина беше така.
— Току-що имах разгорещен спор с директора на ЦРУ — продължи Стефани. — Засега Белият дом няма представа за операцията, която се провежда в момента, и той иска положението да остане без промяна. Още повече че самата операция върви към провал. Но намесата на СИС означава огромен скандал, който може да избухне всеки момент.
— Затова разчитат на мен, за да разчистя бъркотията.
— Нещо такова. За съжаление, прехвърлянето на затворника е решено и ще се осъществи съвсем скоро. Оттук и промяната в непосредствените задачи — най-вече да не се позволява на медиите да раздухат този въпрос. По всичко личи, че англичаните знаят всичко за операцията. Единственият плюс за нас е, че те явно не желаят и светът да узнае това.
— Лично мен изобщо не ме интересува какво желаят и какво не.
— Разбирам те много добре. Ти мислиш само за сигурността на Гари, но в момента той е при Антрим, а в Лангли нямат никаква представа за местонахождението му.
Затова той беше принуден да се свърже с Матюс. И в момента се приближаваше към поредния капан.
— Какво очакваш от мен? — попита Ричардс.
Той се обърна да я погледне и отвърна с въпрос:
— Защо си отстранена от работа?
Тя очевидно се изненада, че той знае.
— Исках да арестувам определени хора и това предизвика суматоха. Нищо ново за мен.
— Много добре — кимна Малоун. — Точно сега имам нужда от малко суматоха. Всъщност от голяма суматоха.
Иън не беше доволен от отказа на Малоун да го вземе със себе си. Не беше свикнал да му нареждат какво да прави. Винаги решаваше сам. Дори мис Мери не можеше да му заповядва.
— Всичко това е невероятно — обади се Таня. — Дори не мога да си представя как ще се отрази на историята на Англия.
Иън обаче не се интересуваше от историята на Англия. Той искаше да бъде в центъра на събитията. А това беше станцията „Блекфрайърс“.
Седеше на един от столовете и напрегнато мислеше.
— Гладен ли си? — попита мис Мери.
Той кимна.
— Ще ти поръчам нещо — каза тя и се насочи към телефона в далечния край на стаята.
Сестра й седеше пред компютъра. Той скочи, отвори вратата и се озова в коридора. Стълбите му се сториха най-подходящият път и той се стрелна към светещата табела.
Вратата зад гърба му се отвори. Обърна се и срещна загрижения поглед на мис Мери. Нямаше нужда от думи. Насълзените й очи бяха достатъчно красноречиви. Жената не искаше той отново да изчезне. Но по погледа й личеше, че е безсилна да го спре.
— Бъди внимателен — прошепна тя. — Много внимателен!
Гари последва Антрим към вътрешността на строителната площадка. Поеха по тясна разкаляна пътечка, която заобикаляше тежките машини. Дъното на най-големия изкоп беше запълнено с бетон. Следобедното слънце беше успяло да изсуши седемметровите му стени. На по-късен етап съоръжението щеше да бъде засипано с пръст, но в момента всичко беше открито — стени, покрив, кабели и тръби. Огромният бетонен правоъгълник се простираше петдесет метра по-нататък и опираше в брега на реката. Там се спускаше надолу и изчезваше под платното на затворената крайбрежна улица.