Двамата започнаха да се спускат към дъното му, използвайки една от многото дървени стълби, опрени в стените. Пред очите им се появи широка пукнатина, тънеща в мрак. Момчето примигна няколко пъти, за да свикнат очите му. Вляво се издигаше отвесна бетонна стена, вдясно се виждаха големи купчини пръст. Тук пътеката беше суха и добре отъпкана.
Антрим спря и му направи знак да пази тишина. Не се чуваше нищо освен далечния грохот на трафика.
В стената пред тях се очерта тесен процеп. Антрим се насочи натам, надникна вътре и махна на Гари да се приближи.
Оказа се, че това е тесен тунел, подготвен за полагане на релси. Готовият кофраж беше осветен от ярки луминесцентни лампи. Как да се ориентира в тази бъркотия, запита се той. Може би онзи имейл в интернет кафенето съдържаше съответните инструкции.
Антрим скочи на чакълестия насип и внимателно тръгна напред. Хладният въздух беше напоен с миризмата на мокра кал и съхнещ цимент. От двете страни на насипа имаше още метални триножници с прикрепени към тях прожектори. По приблизителните му изчисления се намираха най-малко седем-осем метра под земята, точно под недовършената сграда с остъклената фасада. Не след дълго стигнаха до широка площадка, която водеше към дълбоки шахти, спускащи се под наклон още по-дълбоко в земята.
— Това е фоайето за пътниците, които ще се спускат от станцията към бъдещите тунели — шепнешком поясни Антрим.
Гари надникна в близката шахта. Следващото ниво беше на петнайсет метра по-надолу. Нямаше нито стълбища, нито ескалатори. Дъното на шахтата беше осветено и това им позволи да зърнат още една дървена стълба, опряна в стената.
— Трябва да слезем долу — каза Антрим.
Катлийн последва Малоун, който напусна станцията на метрото и се насочи към ескалаторите. Когато излязоха на повърхността, пред очите им се разкри чудесна гледка към купола на „Сейнт Пол“, недалече от брега на Темза. На петдесетина метра по-нататък се виждаше станцията „Блекфрайърс“. И двамата бяха отказали да се разделят с оръжията си. Малоун й обясни какво трябва да прави, а после млъкна. Тя не започна да спори, макар да беше сигурна, че ги чака капан.
Безспорно Томас Матюс беше господар на положението, тъй като знаеше къде се намира Антрим. Но Малоун благоразумно поиска доказателства за присъствието на Гари.
А сега трябваше да чакат.
Телефонът на Малоун завибрира, сигнализирайки за входящ имейл. Той го отвори и видя, че към него е прикачен видеофайл.
Още едно натискане на бутона и на екрана се появиха фигурите на Блейк Антрим и Гари, които се намираха на нещо като строителна площадка в затворено пространство без прозорци. Антрим се приближи към някаква дървена стълба и заслиза по нея. Гари го последва.
Посланието в имейла беше кратко:
ТОВА ДОСТАТЪЧНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЛИ Е?
Ричардс забеляза загриженото изражение на лицето на Малоун, но и самата тя беше объркана. Нямаше как да разберат къде са заснети тези видеокадри. Оставаше им да гадаят.
Станцията „Блекфрайърс“ на около километър от тук. Намираха се в непосредствена близост до Инс ъф Корт. Там, където само ден по-рано беше започнало всичко.
— Направи онова, за което те помолих — каза Малоун. После той се обърна и се отдалечи.
58
Антрим скочи от стълбата върху широка площадка, която явно щеше да се превърне в перон. На метър и половина под нея проблясваха релси, които чезнеха в насрещния тунел. Оборудвани със сигнални лампи и табели, предупреждаващи за включено високо напрежение. Две от главните линии на лондонското метро — „Съркъл“ и „Дистрикт“, по маршрут изток-запад прекосяваха „Блекфрайърс“. Всяка седмица оттук преминаваха милиони пътници. Без влаковете да спират, разбира се, но и без никаква възможност да бъдат отклонени по алтернативен маршрут.
Гари също се спусна по стълбата и застана до него.
Площадката беше добре осветена от няколко подвижни прожектора, монтирани на метални триножници. Стената зад нея беше частично облепена с вишневи мозаечни плочки, а по самия перон бяха безразборно нахвърляни всякакви строителни материали.
— Господин Антрим — прозвуча гробовен глас и той стреснато се обърна.