Томас Матюс стоеше на петнайсетина метра от него, този път без прословутия си бастун.
— Насам — направи му знак възрастният мъж.
Малоун навлезе в Инс ъф Корт, повтаряйки си наум инструкциите на Томас Матюс. Точно под краката му течеше река Флийт, която извираше на около шест километра на север. В продължение на много години реката била един от основните водоизточници на Лондон. Но още през Средновековието била силно замърсена от живеещите наоколо. В един момент вонята станала толкова непоносима, че викторианските инженери се принудили да вкарат водите в тунел, превръщайки Флийт в най-голямата подземна река на града. Той беше чел за лабиринтите от тунели, пресичащи „Холборн“ и насочващи течението към Темза.
— Иди в Инс ъф Корт и търси Голдсмит Билдинг, на север от Темпъл Чърч — беше казал Матюс. — В мазето й има проход, който ще бъде отворен и ще те чака.
— А после?
— Ще следваш електрическите кабели.
Малоун зави надясно и пое по Кингс Бенч Уок. Не след дълго влезе в пълния с неделни посетители църковен двор и се насочи към Темпъл Раунд. Забеляза тухлената сграда с надпис „Голдсмит“. Влезе през главния вход и пусна резето след себе си. В дъното на късия коридор се виждаше стълба, която го отведе в подземие, облицовано с дялани камъни. От ниския таван висяха две голи крушки. Срещу стълбата се виждаше квадратен отвор с вдигнат железен капак.
Малоун се приближи и надникна.
Триметрова метална стълба се спускаше към пръстения под. Пътят към Гари. Единственият, който беше на негово разположение.
Гари скочи от бетонната платформа и последва елегантно облечения възрастен мъж към вътрешността на тунела. По стените му на всеки петнайсет метра имаше осветителни тела. Някъде в далечината се появи грохот, който бързо нарастваше. Старецът спря, обърна се и махна в обратна посока.
— По релсите тече ток, затова внимавайте. Придържайте се близо до стената. Високото напрежение може да ви убие.
Гари видя светлина в изхода на тунела от другата страна на новия перон. Грохотът нарастваше, появиха се и вибрации. В следващия миг на релсите изскочи влак с осветени вагони, пълни с хора. Той профуча покрай тях, принуждавайки ги да се залепят за стената. След секунди вече го нямаше. Грохотът заглъхна, въздухът се успокои. Старецът отново тръгна напред към метална врата, до която чакаше друг мъж.
— Момчето остава тук — обяви Матюс.
— То е с мен — възрази Антрим.
— В такъв случай ти също не можеш да продължиш.
Антрим замълча.
— Баща ти те чака в катедралата „Сейнт Пол“ — обърна се към Гари възрастният човек. — Този господин ще те заведе при него.
— Откъде познавате баща ми?
— О, знаем се от много години. Обещах му, че ще те върна при него.
— Върви — обади се Антрим.
— Но…
— Просто го направи — настоя с равен глас агентът. Очите му се бяха изпразнили от съдържание. — Ще се видим в Копенхаген. Тогава ще поговоря с баща ти.
Но нещо в поведението му подсказваше, че това няма да се случи. Нито в Копенхаген, нито където и да е.
Непознатият се приближи към тях, свали раницата от раменете на Антрим и дръпна ципа.
— Имплозивни заряди — обяви Матюс, след като хвърли бегъл поглед върху съдържанието й. — Не съм и очаквал нещо друго. С тях ли взриви гробницата на Хенри Осми?
— И убих трима членове на Ордена на Дедал — кимна Антрим.
Възрастният мъж го изгледа продължително.
— В такъв случай си ги запази — отвърна след паузата той. — Може би ще ти потрябват.
— Дай дистанционното — подхвърли Антрим, обръщайки се към Гари.
Първоначалната му идея беше да държи експлозивите в активно състояние, с готови за действие детонатори. А дистанционното да остане у Гари с надеждата, че никой няма да го претърси за оръжие.
Но нещата очевидно бяха претърпели промяна.
— Искам да остана — промълви Гари.
— Невъзможно — поклати глава възрастният мъж и кимна към непознатия, който го хвана за ръката и му направи знак да го последва.
— Мога да вървя и сам — изтръгна се от хватката му Гари.
Антрим и старецът се насочиха към отворената врата.
— Накъде води тази врата? — попита Гари.
Никой не му отговори.