Преследвачите им бяха на по-малко от десет метра.
Иън погледна вляво и забеляза мъжа с черната коса да потегля с лодката си. Вероятно беше решил да тръгне към Темза още сега. Носът на лодката зави наляво и се насочи право към моста. Трябваха му няколко секунди, за да изпълни онова, което беше намислил. Бръкна в джоба на якето си, после извади ръката си и я прехвърли през железния парапет.
— Още една крачка, и това нещо отива на дъното! — предупредително изкрещя той.
Двамата мъже се заковаха на място.
— Недей, няма смисъл — подвикна Норс и шеговито вдигна ръце над главата си. — Дай ни „това нещо“ и ние забравяме за теб.
Иън въздъхна с облекчение. Явно никой от двамата не беше забелязал, че шепата му е празна. Ръката му остана провесена през перилото. Китката му беше извита под ъгъл, който не позволяваше на Норс и Дивайн да разкрият измамата.
— Какво ще кажеш за петдесет паунда — подхвърли Норс. — Петдесет лири срещу флашката, след което отиваш където пожелаеш.
Боботенето на мотора заглъхна и лодката се скри под насрещния парапет.
Нещата висяха на косъм.
— Нека бъдат сто — подвикна в отговор Иън.
Норс бръкна в джоба си.
— Скачай! — прошепна на Гари той. — И гледай да улучиш лодката, която минава отдолу.
Ръката на Норс се появи обратно с пачка банкноти.
— Направи го! — напрегнато прошепна той.
Докато Норс преценяваше колко да плати, а Дивийн чакаше решението на очевадно по-старшия си партньор, Иън прескочи парапета и полетя надолу, молейки се горещо да улучи палубата на дългата лодка, която се плъзгаше по водата на три метра под него. Стовари се върху покрива на кабината с краката напред, претърколи се и изгуби равновесие. В последния момент успя да се хване за някакво късо метално перило и краката му се люшнаха във въздуха, почти докосвайки водата. После започна да се изтегля нагоре, докато лодката бавно се отдалечаваше от моста и продължаваше пътя си в средата на канала.
Изправен на кърмата, едрият мъж с черната коса придържаше руля.
— Помислих си, че ще ти трябва малко помощ.
Иън погледна назад и видя Норс да скача от моста, опитвайки се да повтори упражнението. Тялото му завърши триметровия си полет в задната част на лодката, но нейният собственик заби лакът в гърдите му и фалшивият инспектор цопна във водата. Главата му изскочи на повърхността на двайсетина метра зад кърмата и той заплува към брега.
Осветеният мост остана зад тях, после каналът направи плавен завой и светлините изчезнаха. Последното нещо, което видя, беше Гари Малоун, който се мъчеше да се изтръгне от хватката на Дивийн. Беше крайно време да изчезва.
Зърна друг осветен мост, появил се в далечината. По-широк и по-солиден, изграден от тухли. По него и в двете посоки се движеха автомобили. Изчака лодката да вземе завоя и скочи на затревения бряг.
— Къде отиваш? — извика спасителят му. — Нали искаше да плаваш?
Иън му помаха, а после тръгна към металната стълба, която го изведе на нивото на оживената улица, по която фучаха коли. Прекоси платното и потърси укритие във входа на затворена кръчма, пред който имаше зелени растения в големи кашпи. Сви се зад тях и изчака да се успокои.
Ноздрите му потръпваха от острия лондонски въздух. Очите му не се отделяха от платното, търсейки синия мерцедес. Но Норс и Дивийн едва ли очакваха да остане в района след смелия опит за бягство. После от близката фурна го лъхна ароматът на прясно изпечен хляб. И той осъзна колко е гладен. Не беше хапвал нищичко с изключение на лекия обяд, който им бяха поднесли в самолета. Редките минувачи изобщо не му обръщаха внимание. По принцип хората рядко го забелязваха. Нямаше никаква представа какво е да си различен от другите, уникален. Беше напуснал училище доста рано, но все пак умееше да чете и пише. И се радваше на това. Особено на четенето, което се беше превърнало в едно от малкото му удоволствия.
Това го накара да си спомни за найлоновата торбичка в сака на Котън Малоун. В нея бяха вещите му. Струваше си да ги потърси.
Иън се изправи и напусна укритието на тъмната ниша.
5
Лондон
6:30 ч. вечерта
Таксито прекоси дълбоката локва на неравния паваж и спря до тротоара. Блейк Антрим слезе и потръпна от влажния вечерен въздух. Преди час над града се беше излял проливен дъжд и бе обвил града с хладна мокра пелена. Пред очите му се издигаше куполът на катедралата „Сейнт Пол“. Надяваше се, че лошото време е обезкуражило обичайната тълпа от туристи.