Томас Матюс.
До слуха му достигна нарастващ шум от течаща вода. Източникът му се намираше съвсем близо до отворената метална врата. Беше чувал за течащата под Лондон река Флийт. Няколко пъти дори се беше спускал в тунелите. Спомни за една табела, която предупреждаваше за опасност от удавяне при силен прилив. В момента стоеше на железен мост над клокочещата вода, която бързо нахлуваше в страничния тунел. Подпорите на моста вибрираха.
— Трябва да се махнем от тук — обади се Гари.
Иън беше на същото мнение.
Продължиха напред към следващата арка. През отворената метална врата се виждаше малко, но добре осветено помещение.
Електрическите кабели се спускаха по стената, пресичаха пода и изчезваха в съседно помещение. От там се чуваха приглушени гласове.
Гари се плъзна към вратата в дъното. Иън го последва.
Спряха и напрегнаха слух.
Антрим оглеждаше саркофага. Външната му част беше съвсем обикновена. Без орнаменти, без издълбани надписи или художествени орнаменти. Просто гол камък.
Вътре имаше прах и кости.
— Криминалистите установиха, че останките са принадлежали на седемдесетгодишен мъж — поясни Матюс. — А благодарение на вашия вандализъм успяхме да вземем проби и от самия велик крал Хенри Осми.
— Радвам се, че съм помогнал с нещо.
Матюс прие иронията му с лека гримаса и продължи:
— ДНК анализите на двата скелета доказаха генетична връзка между този тук и Хенри Осми.
— Значи това са останките на сина на Хенри Фицрой — кимна Антрим. — Самозванецът, който се е представял за Елизабет Първа.
— Вече няма съмнения, че е така. Легендата се оказа истина. Онова, което някога е било фантастична приказка за хората от Бизли и околностите, вече е доказан факт. Разбира се, легендата е била съвсем безобидна, преди да…
— Преди да се появя аз — довърши вместо него Антрим.
— Нещо такова — неохотно се съгласи Матюс.
Робърт Сесил беше казал истината. Самозванецът наистина бил погребан под „Блекфрайърс“, а мъртвата Елизабет, едно тринайсетгодишно момиче, била преместена в Уестминстър и положена в саркофага на сестра си.
Невероятно.
— При откриването си тази камера била пълна със сандъци със златни и сребърни монети — добави Матюс. — На стойност милиарди лири стерлинги. Ние ги претопихме и ги върнахме в държавния трезор, където им е мястото.
— Не си ли взе малко? — подхвърли Антрим.
— Това са глупости! — отвърна възрастният мъж.
В гласа му се долови възмущение.
— А сега искам дневника на Робърт Сесил, моля! — сухо добави той.
Антрим отвори раницата си и му подаде книгата.
— Виждал съм го и преди — констатира Матюс.
— Не исках да попадне в ръцете на Ордена на Дедал — въздъхна Антрим. — Всъщност какво стана с тях? Няма ли да създават проблеми?
— Едва ли — поклати глава Матюс.
— А какво възнамерявате да правите с това място? — любопитно попита Антрим.
— След унищожаването на дневника то автоматично ще се превърне в място на поредните археологически разкопки. Никой няма да подозира за скритото му значение.
— Значи операцията ни ще завърши успешно, така ли?
— За съжаление, сте прав, господин Антрим — върна се към официалния тон Матюс. — Не можем да си позволим истината за Елизабет да излезе наяве.
Антрим изпита задоволство от признанието.
— Имам един въпрос — обади се след кратката пауза Матюс. — Ти си имал лични причини да подмамиш Котън Малоун в Лондон заедно с неговия син. А аз успях да разкрия какви са те. Момчето е твое. Как мислиш да се справиш с тази ситуация?
— Откъде знаеш всичко това?
— Имам петдесетгодишен стаж в разузнаването.
Антрим реши да бъде откровен.
— В крайна сметка установих, че да имаш син може да бъде и голяма досада — въздъхна той.
— Да, децата създават проблеми — кимна възрастният мъж. — Но той все пак е твой син.
— Няколкото милиона долара, които получих от Ордена на Дедал, са достатъчна компенсация за подобна загуба.
Матюс вдигна книгата пред очите му.
— Предполагам, вече осъзнаваш, че онова, което беше намислил да направиш с този дневник, е пълна глупост.
— Нима? Защо тогава ти прояви толкова голям интерес към него?