Антрим мълчеше, явно опитвайки се да осъзнае чутото.
— Ти уби двама от моите хора — рече най-сетне той. — А твоите трима агенти искаха да убият мен. Аз просто се защитих.
— Което, честно казано, ме шокира. Ти си един некомпетентен глупак. За мен остава загадка как изобщо успя да подредиш пъзела, оцелял в продължение на толкова много години. Вероятно е станало случайно, но това няма значение. Ти не ми остави друг избор.
— Вършех си работата.
— Тъй ли? И при първата възможност продаде страната си. За няколко милиона долара беше готов да забравиш всичко, включително двамата убити американски агенти.
Антрим замълча.
— Винаги съм си мислил за иронията, която се съдържа в името ти. Северна Ирландия е разделена на шест графства — Арма, Даун, Фърмана, Лондондери, Тайроун и… — Матюс направи многозначителна пауза и добави: — Антрим. Това е древно място. Може би в жилите ти тече и мъничко ирландска кръв.
— Какво значение има това? — сви рамене Антрим.
— Тъкмо там е работата. На практика нищо няма значение освен теб. А сега ще ви оставя да си изясните отношенията.
Матюс се обърна и заизкачва каменните стъпала.
Гари послуша съвета на Иън и остана зад прикритието си. Откакто майка му призна, че има друг баща, той не спираше да се пита що за човек е той. И вече имаше отговор. Биологичният му баща се оказа лъжец, предател и убиец. Безкрайно далече от представите му.
До слуха му долетя скърцане на подметки по грапавия бетон. Които се приближаваха.
— Някой идва! — прошепна Иън.
Намираха се в тясно помещение само с един изход — онзи, през който бяха стигнали до тук. Крушката под телената мрежа на тавана хвърляше доста ярка светлина, която обаче не стигаше навсякъде. Мракът край отсрещната стена беше доста гъст. Двамата хукнаха натам, свиха се в ъгъла и отправиха очи към вратата.
Секунди по-късно под рамката й се появи старецът с бастуна. Той понечи да продължи към следващия изход, после спря и се обърна. Погледът му се насочи към тъмния ъгъл.
— Впечатлен съм, че двамата сте стигнали чак до тук — рече Матюс с нисък гърлен глас. — Може би така е още по-добре. Трябва да видите онова, което ще последва.
Момчетата не помръднаха. Сърцето на Гари биеше лудо.
— Нищо ли няма да кажете?
Мълчание. После Иън се размърда.
— Ти искаше да ме убиеш — промълви той.
— Вярно е. Защото научи неща, които не трябваше да знаеш.
Гари разпозна книгата, която старецът държеше в ръка.
— Това е дневникът на Сесил — обяви той.
— Естествено, че е той. Може би и ти си научил неща, които не би трябвало да знаеш.
Матюс се обърна и продължи пътя си към тунела, който щеше да го изведе към подземния мост и строителната площадка.
Момчетата останаха на място. Искаха да бъдат сигурни, че старецът няма да се върне. После се размърдаха и тръгнаха обратно. По-близо до вратата.
Антрим все по-малко харесваше ситуацията, в която се беше озовал. Матюс го беше подмамил тук, за да го сблъска с Малоун, който държеше пистолет в ръка и гледаше лошо. Раницата с експлозивите продължаваше да лежи край една от носещите колони, без да привлича внимание. Дистанционният детонатор беше в джоба му. Дори не се налагаше да го вади, едно плясване по бедрото щеше да бъде достатъчно.
Но още беше рано. Самият той се намираше твърде близо до експлозивите.
Матюс не каза нито дума за тях пред Малоун. Не го предупреди. Сякаш му даваше зелена светлина да ги използва. Какво беше казал англичанинът? Запази ги, може да ти потрябват.
Малоун стоеше между него и стълбите, по които се беше оттеглил Матюс. Но втората врата, през която беше влязъл Малоун, зееше отворена. Изходът беше именно през нея. В обратната посока на тази, по която беше поел Матюс.
Беше крайно време да сложи точка на всичко това. Да излезе на повърхността на земята и да се наслаждава на парите си.
— Много си нахакан с тоя пистолет в ръце — подхвърли той. — А аз нямам оръжие.
Малоун хвърли пистолета и той изтрака на пода.
Предизвикателството беше прието.
Катлийн последва Иън и Гари през желязната врата и осветения тунел зад нея. Крачеше бавно, с насочен пистолет. Нарочно беше изостанала, за да види накъде води тунелът. Безпокоеше се за момчетата и беше готова да се изправи срещу тях. Грохотът на течаща вода се усили и малко по-късно тя се озова на малък метален мост, под който се пенеше бързо течение.