И на нея самата й се беше случвало да бъде близо до тях — най-вече в случаите, когато животът й е бил застрашен. Но те нямаха нищо общо със случващото се в момента.
Всъщност Томас Матюс изразяваше мнение, че тя е твърде слаба, за да предприеме каквото и да било. Беше изхвърлил ключа в реката, за да я предизвика.
С професионалния й живот беше свършено. Беше се провалила. Това обаче не означаваше, че се е провалила като човек.
Малоун и двете деца бяха в беда. А един старец й пречеше да им помогне.
Той поднесе радиостанцията към устните си.
— Те трябва да умрат. Това е единственият начин да сложим край на тази история.
Това не беше така. Дано да й прости Господ. Тя натисна спусъка.
Куршумът улучи Матюс в гърдите. Той политна към ниския парапет и дневникът падна в краката му. На лицето му се изписа шок.
Тя се изправи над него.
— Както виждаш, невинаги си прав.
После вдигна крак и го бутна в реката.
Тялото му потъна, но веднага изскочи на повърхността. Устата му беше широко отворена за въздух, ръцете му се движеха. Но силите бързо го напускаха. Потъна отново и вече не се показа. Течението го отнесе в мрака, по посока на Темза.
Катлийн нямаше време да мисли за последиците от онова, което беше направила. Втурна се към вратата и се наведе да разгледа ключалката. Новичка, от лъскав месинг. Самата врата беше желязна.
Отдръпна се крачка назад и я изрита. Но освен че беше метална, вратата се отваряше навън, а това беше допълнителен проблем.
Имаше само един начин.
Тя се оттегли още малко назад, прицели се и изпразни пълнителя в бравата.
Гари не смееше да помръдне.
Нещата се развиха толкова бързо, че Антрим едва ли беше забелязал изчезването на раницата. Вниманието му беше насочено изцяло към Иън и пистолета. Той продължаваше да отстъпва назад към тъмното помещение. Пистолетът му беше насочен към тях. Скоро се стопи в мрака. Но те останаха на място, осветени от ярката лампа над главите им.
Баща му също стоеше на място и наблюдаваше развоя на събитията.
— Остави го да върви — раздвижи устни Гари.
Малоун долови думите на Гари.
— С какво разполага? — попита беззвучно той, без да отмества очи от тъмната рамка на вратата.
— Опасни експлозиви — отвърна Гари. — Адски висока температура, която изпепелява хората. Донесе ги в раницата си.
Какво беше казал Матюс в Хемптън Корт? За Антрим и гробницата на Хенри VIII? Използвал е имплозивни заряди, за да разбие мраморната плоча над саркофага. Познаваше много добре силата на този вид експлозиви. А също и недостатъците им.
Още веднъж обходи с поглед помещението. Раницата беше изчезнала.
— Остави го да върви — повтори синът му.
Антрим стискаше детонатора в дясната си ръка. Чувстваше се сигурен в съседното помещение. През отвора на вратата виждаше съвсем ясно Малоун и двете момчета. Между него и контролираните експлозиви имаше предостатъчно препятствия, които гарантираха оцеляването му. Продължаваше да държи тримата на мушката си и това очевидно имаше ефект, защото никой от тях не помръдваше. Бърз поглед назад го увери, че следващата врата се намира само на няколко метра от него. Нямаше представа някъде води тя, но очевидно беше изход, и то в обратна посока на тази, в която беше изчезнал Томас Матюс. Той изчака няколко секунди, за да свикнат очите му с мрака. Не носеше фенерче, но и Малоун нямаше такова. Това означаваше, че пътят навън едва ли щеше да бъде труден. Само трябваше да пази очите си в мига на експлозията.
Томас Матюс искаше от него да убие Малоун. А момчетата? Странични поражения. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.
Гари? Нямаше значение. Той не ставаше за баща. Последните четирийсет и осем часа го потвърждаваха. Сам се чувстваше най-добре. И щеше да си остане сам.
Отпусна се на пода, готов да се просне по очи. Вдигна детонатора и натисна бутона. На три метра от него проблесна ярка искра.
Тук. В това помещение.
Мракът се разкъса от оранжева светлина, която се превърна в жълта, а после в синя. Той изкрещя.