Баща му ги поведе към стъпалата. В момента, в който стъпиха на тях, наблизо падна голям камък. Гари не пусна ръката на Иън, който вървеше последен.
После до слуха му достигна женски глас, който броеше обратно от сто.
Малоун пое по стъпалата, насочил цялото си внимание към гласа на Ричардс. Дясната му ръка беше протегната напред, опипвайки въздуха в опит да открие изхода.
— Осемдесет и седем, осемдесет и шест, осемдесет и пет…
Той зави надясно. Гласът веднага заглъхна. Бързо смени посоката.
Грохотът на падащите камъни зад тях не стихваше. Столетната постройка се срутваше с неудържима сила.
— Осемдесет и три, осемдесет и две, осемдесет и едно, осемдесет…
Ръката му най-после напипа рамката на вратата. Прекрачи прага, издърпвайки момчетата след себе си.
Тук въздухът беше по-добър и почти не затрудняваше дишането им. И нищо не падаше от тавана.
— Излязохме! — извика към мрака той.
— Тук съм — обади се Ричардс.
Точно пред тях. И съвсем наблизо.
Той предпазливо продължи напред.
— Тук няма нищо — обади се Гари. — Само едно празно помещение.
Точно навреме.
— Продължавай да говориш — подвикна към Ричардс той.
Тя отново започна да брои, а той дръпна момчетата по посока на гласа й.
Дясната му ръка продължаваше да е протегната напред. Не след дълго напипа тухлена стена и въздъхна с облекчение.
Трясъкът стана оглушителен.
Ръката му срещна дланта на Ричардс. Тя го хвана здраво и го дръпна към някакъв страничен тунел. Два завоя по-късно пред очите му се появи бледа светлина. Синкава като отражение на лунните лъчи.
Прекосиха някакъв праг. Той веднага забеляза изкъртената врата с разбит от куршуми патрон. Не след дълго се озоваха на извито мостче над реката. В същия тунел, който той вече познаваше. Нивото на река Флийт бързо се покачваше. За щастие, пенещата се вода все още беше на около метър под мостчето.
Той се обърна, за да огледа Гари и Иън. И двамата изглеждаха добре.
— Благодаря за навременната помощ — подхвърли към Ричардс той.
В същия миг забеляза нещо, което лежеше на мостчето. Дневникът на Робърт Сесил. След това видя и пистолета. И моментално разбра какво се беше случило.
Вдигна пистолета и натисна бутона за освобождаване на пълнителя. Вътре нямаше нито един патрон.
— Открила си Матюс?
Тя кимна.
— Старецът знаеше, че Антрим има експлозиви — обади се Гари. — Дори му каза, че може би ще му потрябват.
Всичко беше ясно. Матюс се бе надявал Антрим да го убие, а едновременно с това да убие и себе си. Ако случайно оцелееше, тази работа щяха да свършат агентите на СИС, които положително дебнеха някъде наблизо. А самият Антрим се бе оказал твърде глупав или просто нетърпелив, за да проумее, че е било невъзможно да спечели.
— Матюс знаеше, че Гари и Иън също са тук — добави Ричардс.
— Той ни видя на излизане — кимна Иън.
Малоун прекрасно познаваше процедурата. Никакви свидетели. Какъв мръсник!
Той пристъпи крачка напред, все още с пистолета в ръце. Срещна погледа на Катлийн Ричардс и разбра истината. Тя беше ликвидирала директора на СИС.
Веднага прецени, че е най-добре да не казва нищо. По силата на същото правило. Без свидетели.
Едновременно с това държеше да й предаде нещо. Като професионалист на професионалист. Очите му се заковаха в лицето й.
Добра работа, казваха те.
63
Хатфийлд Хаус
Неделя, 23 ноември, 9:45 ч. сутринта
Малоун влезе в къщата, разположена на трийсет километра на север от Лондон. Пристигна тук с влак в компанията на Катлийн Ричардс, Иън, Гари, Таня и мис Мери. Гарата се намираше непосредствено до имението. Денят започваше с типичното за Англия време в късната есен — с малко слънце и чести превалявания. Беше успял да поспи няколко часа, без да сънува никакви кошмари. Всички бяха взели душ, сменили дрехите си и закусили добре. След края на вчерашните ужаси изглеждаха видимо облекчени, но все още неспокойни.
Проведената серия от нощни разговори най-после даваше резултати.
Вашингтон и Лондон постигнаха нещо като напрегнато примирие. От което никак не бяха щастливи.