Той плати на шофьора и заизкачва широките циментови стъпала към входа на църквата. Масивните бронзови крила на портала звучно хлопнаха зад гърба му. Това се случи в мига, в който екна мелодичният звън на Биг Том, часовника в южната кула, който обяви трийсетте минути на последния час.
Блейк беше излетял веднага след срещата със своя агент в Брюксел, като използва услугите на самолета на Държавния департамент по маршрута до Лондон. По време на краткия полет успя да прегледа всички доклади, опитвайки се да запомни всяка подробност, свързана с операцията.
Проблемът беше прост и ясен. Шотландия възнамеряваше да освободи от затвора бившия офицер от либийското разузнаване Абделбасет ал Меграхи, обвинен за смъртта на 270 души от взривения самолет на „Пан Ам“ над шотландското селце Локърби през 1988 г. През 2001 г. Ал Меграхи бе осъден на доживотен затвор, но само след няколко години зад решетките се бе разболял от рак и по „хуманитарни причини“ шотландците бяха решили да го върнат да умре в Либия. До този момент нямаше официално съобщение в тази връзка просто защото свръхсекретните преговори продължаваха. ЦРУ разполагаше с информация по въпроса вече повече от година. Вашингтон бе изразил категорично несъгласие с намеренията на шотландския съд и бе призовал Даунинг стрийт да ги отхвърли. Но англичаните бяха отказали с мотива, че това е вътрешна работа на Шотландия, в която не желаят да се замесват.
Откога, по дяволите? — беше реакцията на повечето дипломати. Защото Лондон се бъркаше в политиката на Единбург от хиляда години, а днес това беше по-лесно от всякога, тъй като и двете държави се намираха във Великобритания.
Но въпреки това англичаните отказаха. Връщането на Ал Меграхи в Либия щеше да бъде звучен шамар за паметта на 189 убити американски граждани. На ЦРУ бяха нужни цели тринайсет години, за да залови терориста, да го предаде на съда и да получи обвинителна присъда. А сега трябваше да го пуснат просто ей така?
Либийският лидер Кадафи несъмнено щеше да използва завръщането на Ал Меграхи, за да натрие носа на Вашингтон и да затвърди авторитета си сред арабските лидери. Терористите по света щяха да се почувстват по-силни в своята кауза, усещайки слабостта на Америка, която стига дотам, че да не може да попречи на най-верния си съюзник да пусне един убиец на свобода.
Блейк разкопча връхната си дреха и се насочи към високия олтар покрай страничен параклис, осветен от големи червени свещи, които блещукаха в кехлибарената светлина. Агентът му беше предложил да се срещнат тук, защото по цял ден работеше по църковните архиви, използвайки фалшиви документи на журналист.
Той тръгна по южната пътека и стигна до стръмно каменно стълбище, което се виеше спираловидно нагоре. За пореден път спря и се огледа. По всичко личеше, че надеждите му за слабо посещение заради лошото време щяха да се оправдаят. В храма почти нямаше хора. А англичаните, слава богу, все още не проявяваха интерес към операция „Измамата на краля“.
Блейк мина под близката арка и пое нагоре по стръмното стълбище, броейки стъпалата. Кожените подметки на обувките му преодоляха точно двеста петдесет и девет от тях, преди да стигне до Галерията на шепота.
Там го очакваше бял мъж с бледозелени очи и старчески петна по оплешивялото теме. Но тези физически недостатъци бледнееха пред умствените му способности. Този човек беше най-добрият историк в екипа на Антрим и бе изключително ценен за текущата операция.
Блейк мина през вратата и излезе на тясната кръгла галерия. Полиран железен парапет бе единствената бариера към покрития с мраморни плочи под, трийсет метра по-надолу. Антрим различи подобен на компас символ, обрамчен с бронзова решетка. Той знаеше, че под тези плочи се намира гробницата на Кристофър Рен — архитекта, изградил „Сейнт Пол“ преди близо 400 години. Около кръглия слънцеподобен символ се виждаше надпис на латински, посветен на Рен: ЧИТАТЕЛЮ, ОГЛЕДАЙ СЕ НАОКОЛО, АКО ТЪРСИШ НЕГОВИЯ ПАМЕТНИК.
И Антрим го бе направил. Онова, което бе видял, никак не беше лошо.
Пътеката между металния парапет и каменната стена на галерията беше малко по-широка от метър. Обикновено тя беше задръстена от туристи, но тази вечер тук бяха само двамата.
— Какво име използваш? — тихо попита Антрим.
— Гейъс Даймънд.
Антрим отново насочи вниманието си нагоре към купола. Погледът му се спря на фреските, изобразяващи различни моменти от живота на свети Павел.