— За да не те убие мама ли? — усмихна се синът му.
— Нещо такова.
Замълчаха, омагьосани от красотата на прекрасните градини. По тревата подскачаха птици, дебелите зеленясали стъбла на дърветата излъчваха спокойствие. Той си спомни историята за грохналия от старост дъб, който се издигаше в далечината. Там през 1558 г. облеченият в дрехите на принцеса Елизабет 25-годишен самозванец беше посрещнал новината за смъртта на кралица Мери. Вдигнал очи от книгата в ръцете си, той бавно беше осъзнал, че вече е владетел на Англия — роля, за която се беше подготвял в продължение на дванайсет години.
И беше изрекъл пророческите думи: Божие дело, което изглежда прекрасно в нашите очи.
През съзнанието му отново преминаха събитията от последните два дни, които вече приемаше със спокойствие и чувство за необратимост. Много неща се бяха случили. Много неща бяха приключили. Но въпреки това той, подобно на самозванеца преди толкова векове в същата тази градина, изпитваше усещането, че още толкова все още предстои.
Той прегърна сина си през раменете.
— Хайде да си вървим у дома.
Епилог
Малоун приключи разказа си. Беше говорил в продължение на цял час.
Седнала зад кухненската маса, Пам слушаше внимателно. В очите й имаше сълзи.
— А аз се чудех защо Антрим не се обажда — прошепна тя. — Живеех в постоянен страх, че може да се появи всеки момент.
Малоун се канеше да проведе този разговор от доста време насам. Тя трябваше да научи истината. Въпреки че двамата с Гари бяха решили да не й казват нищо.
— Разбрах защо изведнъж реши да ми съобщиш за Гари — въздъхна той. — Антрим ви е срещнал в мола, видял го е и всичко му е станало ясно. Вероятно те е заплашил, че ще ми каже всичко, и ти не си имала друг избор.
Пам помълча известно време, после кимна.
— Тогава имах тежък ден в офиса. Реших, че трябва да знаете, когато той отказа да си тръгне. Най-напред разказах на теб.
Обаждането, което Малоун нямаше да забрави никога.
— Гари беше толкова различен, когато се прибра след Деня на благодарността, който прекарахте заедно — добави тя. — Извини се за поведението си и ме увери, че всичко ще бъде наред. Каза, че всичко сте изяснили помежду си. Изпитах такова облекчение, че не попитах нищо. Бях благодарна, че с него всичко е наред.
— Това „изясняване“ ни струваше много — поклати глава Малоун.
Загриженото изражение на лицето й потвърди, че тя знае за какво става въпрос. Бяха рискували живота си.
— Блейк беше ужасен човек — въздъхна тя. — Бях с него в Германия само защото исках да те нараня. Да ти го върна. Да те накарам да изпиташ болката, която изпитах аз. Можеше да бъде всеки, но аз, глупачката, избрах точно него.
— Вероятно щях да те разбера, но ти не ми каза нищо. Как да изпитам болка? Изпитала си я ти, защото мълчеше и живееше с последиците от онова, което беше направила.
И двамата знаеха защо се беше получило така. Тя не можеше да се примири с факта, че той й беше изневерил. Външно сякаш му беше простила, но шокът продължаваше да дълбае душата й като злокачествен тумор. И от време на време показваше грозната си глава, най-вече при спорове. Постепенно липсата на доверие у нея разби психиката и на двамата. Ако беше признала и собственото си прегрешение, нещата може би щяха да се променят. И бракът им щеше да свърши още тогава.
А може би изобщо нямаше да се получи нищо.
— Изпитвах силен гняв, но съзнавах, че съм просто лъжкиня и лицемер — продължи тя. — Като се връщам назад, разбирам, че не сме имали шанс да останем заедно.
Наистина беше така.
— Когато зърнах Антрим в мола, изведнъж разбрах, че миналото се връща, за да вземе своето. Тоест Гари…
Замълчаха.
Насреща му седеше жената, която беше обичал. И която може би все още обичаше, макар и по свой начин. Сега вече бяха по-скоро приятели, отколкото любовници. Познаваха както силните си страни, така и слабостите си. Това ли е близостта? Може би. Поне частично. От една страна, това създаваше някакво чувство за комфорт, но от друга, беше плашещо.
— Блейк се нахвърли върху мен в деня, в който скъсах с него — добави Пам. — Винаги е бил агресивен и избухлив. Но в онзи ден буквално полудя. Изражението в очите му ме плашеше. Имах чувството, че иска да се спре, но не може.
— Същото каза и Катлийн Ричардс — кимна Малоун.